Топлофикационна задачка - закачка

Разбира се в нормално работеща компания ситуацията изглежда много по-различно, но случаят не е такъв. „Топлофикация София” от години изпитва хронична невъзможност да се разплаща с „Булгаргаз”, което увеличава задълженията ѝ за получени доставки на природен газ от 460 млн. лв. през 2012 г. до близо 613 млн. лв. през 2017 г. Нещо повече – през 2016 г. разходите за природен газ на топлофикацията намаляват на годишна база с 36%, което се дължи на спада на цената му с 35%, докато задълженията ѝ за газ се увеличават с 13%.

Всичко това естествено създава проблеми в изпълнението на погасителните планове на задълженията към „Булгаргаз” и, рано или късно, се стига до изкупуването им от БЕХ. Поредното изкупуване на задълженията на топлофикацията, която трупа дългове от 1999 г., е шесто подред от 2009 досега. Резултатът, както казахме, е увеличаване на задълженията за доставен, но неразплатен природен газ, което означава, че независимо към кого са, „Топлофикация София” няма възможност да ги обслужва и се намира в дългова спирала. А ако се чудите какво се случва, ако някоя компания не може да се разплати с БЕХ, дълговете просто се трансформират в капитал, както се случи с ТЕЦ „Марица Изток 2” през 2015 г. Затова и казахме, че реалният собственик е БЕХ.

Другата причина е, че изплащането на подобни задължения се оказва непосилно както за мениджмънта на компанията, така и за нейния принципал – Столична община. И това не е изненадващо. Към края на 2017 г. компанията има натрупани загуби (които се увеличават всяка година) в размер на 354 млн. лв. и единствената причина, поради която компанията все още не е с отрицателен капитал, са преоценки на машини, съоръжения и оборудване от 2003 г. и земи и сгради от 2004 г., направени по неясно каква методология, формиращи преоценъчен резерв. Изходът от тази ситуация е ясен – намаляване на загубите, излизане на печалба и постепенно намаляване на задълженията, но пък е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Не трябва и да се забравя, че топлофикацията има високи капиталови разходи за поддръжка и развитие на топлофикационната мрежа. Към това се прибавя и променящата се приходна структура през последните години. Така например приходите от доставка на топлинна енергия през 2017 г. възлизат на 71,5%, докато през 2012 г. са били едва 53%. Другият голям приходоизточник е продажбата на електрическа енергия, част от която е на преференциална цена, от комбинираното производство на топлинна и електрическа енергия. Приходите от нея са близо 41% през 2012 г. и едва 21% през 2017 г.

Част от спада на приходите от електрическа енергия идва от по-ниските продадени количества, които намаляват с 32% в периода 2013-2017 г., но по-големият ефект идва от спада на преференциалната цена за високоефективно комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия от 53% в същия период. 

Поради високата преференциална цена на  енергията до 2012 г. съществуваше, в значителна степен, кръстосано субсидиране между двете услуги, предлагани от „Топлофикация София”. С други думи всички в страната плащаха по-високи цени за ток, за да може клиентите на топлофикацията да плащат по-ниски цени за топлинната енергия, която получават. Това е и част от повода за протестите срещу високите цени на тока от зимата на 2013 г., които бяха най-многобройни в София. 

Така, по ирония на съдбата, протестиращите в София искаха по-ниски цени на електрическата енергия и получиха по-високи цени на топлинната енергия. Всичко това обаче не означава, че цените на топлинната енергия могат да бъдат рязко увеличени и така да бъдат покрити дефицитите на дружеството. Много домакинства нямат алтернатива, включително и по финансови причини, и по-високите цени на топлофикацията най-вероятно ще доведат до използване на твърдо гориво за отопление, а това допълнително ще влоши проблема със замърсяването на въздуха през зимата.

Така изложен проблемът много прилича на логическата задача с лодкаря, който трябва да пренесе вълк, овца и сено (не питайте за какво му е на лодкаря вълка) от единия бряг на реката на другия. За да се излезе от безизходната ситуация трябва:

Разбира се, има и по-лесно решение – концесия или приватизация, какъвто е случаят с топлофикацията в Пловдив. Има интерес към частно управление на „Топлофикация София”, но основните пречки остават регулаторният риск – дали регулаторът ще позволи необходимото увеличение на цените на топлинната енергия, предвид социалната чувствителност към цените на енергийните ресурси. Алтернативата е вменяване на социална функция на дружеството, какъвто е случаят в момента не само при топлофикацията, но и в останалите регулирани дружества и сектори (БДЖ, Български пощи). 

Към този риск се прибавя и въпросът с цените на природния газ, които изглеждат непредвидими заради липсата на конкуренция на пазара. А към всичко това идват и условията на концесионния договор, които могат да откажат всеки инвеститор. Едно от тях, включено по искане на БЕХ (затова казваме, че това е реалният собственик), е бъдещият концесионер да направи първоначална вноска от 200 млн. лв. за погасяване на задълженията към БЕХ.

Факт е, че през последните години финансовите резултати на „Топлофикация София” се подобряват, но предвид огромните задължения и необходимостта от нови инвестиции това не е достатъчно. Предвид неспособността на Столична община да овладее ситуацията, най-доброто решение е дружеството да бъде отдадено на концесия или направо да бъде приватизирано. Разбира се, това не е панацея и успехът му зависи от ред обстоятелства, но е крайно време да се вземе решение, което поне има шанс за успех. Подритването на проблема в годините чрез изкупуване на задълженията на топлофикацията от БЕХ, не е решение, а временно замитане под килима.