„Експертният кабинет“ – мит, реалност или утопия

Време е за равносметка. След оставката на кабинета "Орешарски" въпросите за позитивите и негативите на управлението му са налице. В няколко части ще разкажем за основните политики в ключовите сектори, както и най-важните решения на НС и кабинета. Започваме с ретроспекция - съставянето на "експертен кабинет" и анализ какво всъщност представлява той.

Две бяха генералните заявки, които правителството даде в началото на своя мандат – спешни действия, свързани със социални плащания и доходи и дългосрочни мерки за икономически растеж и реформи. Политическото и общественото напрежение, обаче, като че ли измести фокуса единствено върху първата част от ангажиментите.

Оставяйки настрана спорните кадрови решения, скандалите и субективните политически оценки, именно липсата на реформи (дори иницииране на сериозен дебат за тях) е най-същественият провал на кабинета "Орешарски" и нещото, към което трябваше основно да се насочат критиките. Това е и темата, към която е силно препоръчително обществото да насочи своето внимание при всяко следващо управление.

Макар, че се спекулираше често с експертния характер на кабинета, факт е, че извън политическата риторика, голяма част от министрите бяха хора, работили дълги години и запознати добре със спецификата на съответните си ресори.

Защо думите не се превъплътиха в дела

Имайки предвид сериозния опит, който голяма част членовете на Министерски съвет притежават, би било нелогично да допуснем, че те не са запознати с проблемите, а и с възможните решения. В допълнение на това, самите министри нееднократно са посочвали публично къде са най-сериозните слабости и какви мерки могат да се предприемат за оздравяване и повишаване ефективността на отделните публични сектори.

И тук идва въпросът, защо думите не се превъплътиха в дела? С подобно разминаване вероятно вече сме свикнали, но тук има една съществена разлика. Докато обичайно думите са плод на популизъм, намиращ се далеч от рационалните действия, то в случая заявките бяха по-скоро неатрактивни за широката общественост, а действията изцяло популистки.

Премиерът Орешарски и вицепремиер Бобева обявиха, че здравното осигуряване ще се демонополизира, а Българска фондова борса - приватизира. Социалният министър Хасан Адемов заяви, че ранното пенсиониране е в сериозна тежест за пенсионната система и трябва да се преразгледа, а спрямо категориите на загубена работоспособност трябва да се подхожда по диференциран принцип.

Транспортния министър Данаил Папазов заговори за преструктуриране на БДЖ, особено що се отнася до администрацията. Анелия Клисарова поиска надграждане на принципа „парите следват ученика” и реформа във висшето образование. Икономическият министър говореше за неотложността на либерализацията в пазара на електроенергия, а в същото време се провеждаше социална политика през цената ѝ и т.н. Реални действия, ако не бяха противоположни, то изобщо липсваха.

Ниско обществено доверие

Тук следва друг логичен въпрос и той е принципен. Доколко министрите са истински полисимейкъри или функциите им се ограничават до администратори на най-високо ниво. Разбира се, те не могат (или поне не бива) да вземат решения авторитарно и работата им зависи от подкрепата на Народното събрание, но когато тази подкрепа задушава тяхната свобода, няма как да бъде използван пълния им капацитет.

А Народното събрание съвсем заслужено се ползва с изключително ниско обществено доверие. Когато все пак нямаше бойкот и Парламентът заседаваше, той се опитваше да бъде в ролята на разследващ орган, приемаше закони, които щяха да гарантират спокойствието, щастието и благополучието на народа и служеше като сцена за медийно внимание към политиците. Предизборната кампания започна още след парламентарните избори и партиите се надпреварваха да се харесат на електората, да скрият хаоса под леглото и да сложат паста за зъби в обувките на конкурента си. Място и време за политика, в истинския смисъл на думата, не остана.

На този фон се хвърли сериозно съмнение върху ролята и смисъла изобщо от т.н. „експертен кабинет”. Пишем това с уговорката, разбира се, че за нас всяко правителство е длъжно да бъде такова по своята същност. Разби се, и твърдението, че под обществен натиск реформи се правят по-лесно. Съвсем друга тема е имаше ли такъв и къде бе насочен той.