Епохата на невинността

Дейвид Брукс, в. Ню Йорк таймс

Пионерите на демокрацията в Европа и САЩ имаха ниско, но твърде точно мнение за човешката природа. Те знаеха, че ако ни се отвори шанс, повечето от нас ще се опитат да получат нещо, без да дадат нищо. Те знаеха, че хората по принцип ценят повече краткосрочните благини, отколкото дългосрочното благоденствие. И така, през отминалите векове първопроходците на демокрацията изградиха поредица от спирачки, за да гарантират, че техните народи няма да бъдат съсипани от собствените им слабости.

Бащите на американската нация сториха това, като децентрализираха властта. Те изградиха система от спирачки и противотежести, за да контролират и сдържат волята на народа. Освен това те децентрализираха властта, за да насърчават активната гражданска позиция с надеждата, че когато хората станат по-ангажирани с местното управление, те ще развият чувство на сдържаност и отговорност.

В Европа, за разлика от САЩ, управлението бе централизирано. Властта се държеше от малка котерия администратори и държавници, мнозина от които бяха посещавали едни и същи елитни академии, където би трябвало да усвоят изкуството и отговорността да управляват. По силата на парламентарната система на избирателите дори не се налагаше да избират пряко лидерите си. Те гласуваха за партии, а партийните велможи избираха онези, които действително да сформират правителство, нерядко чрез потайни сделки.

И макар формите да бяха различни, демокрациите в Европа и САЩ се основаваха на сходно, грижливо балансирано схващане за човешката природа: хората по същество са егоисти и трябва да бъдат наблюдавани. Но същевременно демократичното самоуправление е възможно, понеже сме достатъчно умни, за да създадем структури, които да озаптяват този егоизъм.

Джеймс Мадисън го е казал добре: “Така, както у човечеството има в някаква степен поквара, която изисква известна предпазливост и недоверие, така в човешката природа има и други качества, които оправдават известно уважение и доверие”.

Но с течение на годините тази балансирана мъдрост бе забравена. Днешните лидери не вярват, че тяхната задача е да сдържат народната воля. Те си мислят, че трябва да я ласкаят и да й угаждат. Така възникна гигантски социологически апарат, който помага на лидерите да предугадят и отговорят на прищевките на народа. Демократичните политици възприемат манталитета на специалистите по маркетинг. Дай на купувача каквото иска. Купувачът винаги е прав.

Загубили чувство за собствената си слабохарактерност, мнозина избиратели започнаха да смятат желанията си за нещо, които им се полага. Те се нервират, когато лидерите им не откликват на техните нужди. Като всички нормални човешки същества, те нареждат на своите политици да им предоставят облаги, без самите те да плащат за тях.

Последиците от този завой сега са очевидни. В Европа и Америка правителствата раздават обещания, които не могат да си позволят да изпълнят. В същото време машинарията за вземане на решения започва да дава дефекти. Американските и европейските столици все още запазват структурите, наследени от миналото, но в тях вече липсва онзи дух на самоконтрол, който ги правеше реално функциониращи.

Американската децентрализирана система на спирачки и противотежести се преобразува във фрагментарна система, която разпилява отговорността. Конгресът е способен да приема закони, които дават на хората облаги с взети назаем пари, но той зацикля, когато се опитва да наложи самоконтрол.

“Животът на Джулия” - новата интерактивна реклама в Интернет на предизборната кампания на Обама, въплъщава идеално представата за правителството като похотлив прахосник (Sugar Daddy), който раздава безплатно на всички пари и благини от раждането до гроба.

Делото на (неправителствената корпорация с идеална цел) Ситизънс юнайтед срещу Федералната избирателна комисия (при което Върховният съд реши, че Първата поправка в конституцията забранява на правителството да ограничава независимите политически разходи на корпорации и профсъюзи - бел.ред.) даде на добре подплатените финансово интереси огромна власт да запазват или да получават данъчни облекчения и регулаторни отстъпки. Възрастните американски граждани получават здравни помощи, които струват в пъти повече от вноските им в осигурителната система.

Работниците в цяла Европа искат да поддържат висок стандарт на живот без удължено работно време. Те желаят динамичен капитализъм, но същевременно лична сигурност. Европейските социални държави банкрутират, опитвайки се да задоволят тези невъзможни искания.

Властта на управляващите класи в Европа някога бе контролирана чрез всекидневния контакт с бъркотията на националната политика. Но сега тези управляващи класи разполагат с технократски апарат - Европейския съюз - който действа отвъд критичния взор на народа. Решенията, които променят съдбата на семейства и нации, се вземат на някакво мистериозно, транснационално ниво. Малцина европейци са наясно кой взема решенията и кой е виновен, ако нещата се объркат, така че, обяснимо, се чувстват безсилни и недоверчиви.

Западните демократични системи се основаваха на баланса между липсата на самочувствие и самоувереността. Те функционираха добре, понеже в тях имаше структури, които защитаваха избирателите от самите тях и управниците от самите тях. Но след като хората загубиха усета за собствената си слабост, липсата на самочувствие се изпари и дисциплиниращите структури бяха смазани. Започна да изглежда налудничаво да обуздаваш собствените си желания, след като съперниците отсреща изобщо не възнамеряваха да им слагат спирачки.

Това е една от причините Европа и САЩ да са изправени пред дългови кризи и политическа нефункционалност по едно и също време. Хората вярваха, че човешката поквара е очевидна, а демократичното самоуправление - крехко. Сега те си мислят, че покварата не съществува и вземат самоуправлението за даденост.

Нито американският, нито европейският модел ще проработят отново, докато не преоткрием и признаем собствените си природни слабости и се научим да озаптяваме импулсите си, вместо да им робуваме.