Бурните отношения на Великобритания с Обединена Европа

Великобритания винаги е имала динамични отношения с Обединена Европа. Кралството е важен фактор и един от най-големите финансови донори в ЕС, но въпреки това има особена позиция по редица въпроси. Нека си припомним историята на тези отношения и перипетиите, през които преминават. 

Когато се създава новият европейски ред след Втората световна война, лидерите на Великобритания са за доминираща роля на Франция и Германия и задържат своята островна нация в позицията на заинтересован наблюдател чак до решението да се кандидатства за присъединяване към Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1961 г.

Един от най-големите външнополитически противници на Великобритания е легендарният френски президент Шарл де Гол. Той стопира евроамбициите на Обединеното кралство, налагайки вето на членството на страната в ЕИО. Лондон прави нов опит да се присъедини към организацията след смъртта му през 1970 г. и в крайна сметка става член на ЕИО през 1973 г. по времето на премиера консерватор Едуард Хийт.

„Ние притежаваме характера на островна нация – независими, откровени, страстно защитаващи суверенитета си и институциите, които са ни служили добре векове наред“, каза заяви в реч в Германия миналата седмица сегашният британски министър-председател Дейвид Камерън.

„Стояхме настрана, когато първоначалните 6 страни сключваха Договора от Рим от 1957 г. Но ние сме и отворена страна. Тъкмо тази отвореност доведе до решението да се присъединим през 1973 г.“, добави той.

През 1975 г. новото лейбъристко правителство на Харолд Уилсън спазва предизборното си обещание да предоговори условията за британското членство в ЕИО, преди да свика референдум. 2/3 от избирателите гласуват за оставане в общността, след като трите основни партии и повечето национални вестници подкрепят вота „да“.

Маргарет Тачър става следващият премиер от Консервативната партия след голяма изборна победа през 1979 г., обещавайки „да работи за ЕИО на здравия разум, която оказва съпротива на прекомерната бюрокрация и ненужните предложения за хармонизация”.

С прословутата фраза “I want my money back” Тачър договаря постоянна отстъпка за Великобритания по финансовия й принос към ЕИО с аргумента, че Лондон получава по-ниски селскостопански субсидии от другите страни. През 11-годишното си управление тя става все по-критична спрямо европейската политическа интеграция и единната валута.

В твърда реч в Брюж през 1988 г. Тачър се противопоставя срещу създаването на т.нар. „европейска идентичност“ и се оплаква, че суверенитетът на Великобритания е застрашен от създаването на европейска супердържава, упражняваща ново господство от Брюксел.

Речта на Тачър предизвиква ликуване сред растящия брой евроскептици в нейната партия, но и гняв сред проевропейските членове на кабинета й, който прераства в бунт на водещите консерватори, довел в крайна сметка до оставката й.

Нейният наследник като лидер на консерваторите и премиер Джон Мейджър подписва Договора от Маастрихт за Европейския съюз в началото на 1992 г., като Великобритания получава право на изключение от единната валута и от целите на социалната политика, заложени в Социалната харта към договора.

Само няколко месеца по-късно, през септември 1992 г. правителството на Мейджър е принудено да изтегли Великобритания от Европейския валутнообменен механизъм след щетите от валутните спекулации, влезли в историята като „Черната сряда“.

Лейбъристите, които се връщат на власт през 1997 г. с премиера Тони Блеър, се стремят да се дистанцират от „растящия брой консерватори, които открито или тайно“ желаят Великобритания да излезе от ЕС. Те обаче са против задълбочената интеграция и федерализация.  

„Нашата визия за Европа е съюз на независими страни, избрали да си сътрудничат, за да постигнат цели, които не са в състояние да постигнат сами. Ние сме против европейска федерална супердържава“, заявява Лейбъристката партия.

Блеър присъединява Великобритания към Социалната харта – угаждайки на някои представители на лявото крило в партията, които искат по-добра защита за работните места и други права, но обещава, че Великобритания няма да се включва в единна валута без нов референдум.

През януари 2013 г. премиерът консерватор Дейвид Камерън, който от 2010 г. е начело на коалиционно правителство, обявява плановете си да договори подобрения на условията за британското членство в ЕС, преди да свика референдум за или против.

Камерън повтаря обещанието си, след като партията му печели парламентарно мнозинство на изборите през май 2015 г., макар и само с 37 процента от вота, като заявява, че ще свика референдума до края на 2017 г.

Някои наблюдатели смятат, че настояването на британския премиер за предоговаряне и референдум до голяма степен е продиктувано от нуждата да усмири евроскептиците в собствената си партия.