Публични финанси
Минималното заплащане в страните от ЦИЕ
© ECONOMIC.BG / Pixabay
~ 3 мин.
Тази седмица LFMI публикува изследването Minimum Wage Regulation: It’s Complicated („Регулациите върху минималната заплата: сложно е”), в чието изготвяне участва и Института за пазарна икономика. Публикацията е част от дългосрочен проект за оценка и анализ на трудовите регулации в страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ), между които и България, и включва преглед на основните ефекти от политиките по отношение на минималната работна заплата.
В навечерието на дебатите около Бюджет 2019, отново става актуален въпросът за размера и начина на определяне на минималната работна заплата (МРЗ). След дългогодишни критики от страна на Европейската комисия и няколко неуспешни опита, в момента се България се намира по-близо до споразумение за механизъм за определяне на МРЗ откогато и да било. Нещо повече – заявките и от синдикати, и от работодатели са за ограничаване на ролята на правителството в процеса на договаряне на МРЗ, включително чрез премахване на системата на минималните осигурителни доходи след като МРЗ започне да се определя по икономически сектори. По всичко личи обаче, че предстоящото ново 50-левово увеличение от 1 януари 2018 г. ще дойде прекалено скоро, за да бъде предмет на дългоочаквания механизъм.
Липсата на ясни механизми за определяне на МРЗ не е характерна само за България. От разглежданите в доклада на LFMI страни, само в Полша има някаква степен на автоматизъм и последният се изчерпва със задължителното индексиране на минималното заплащане с нивото на инфлация. В Литва има двустепенна МРЗ, като по-ниската такава важи само за видовете труд, които се считат за „нискоквалифициран” такъв, а в Словакия минималните заплати са шест, като зависят не от икономическата дейност, а от мястото на служителя във фирмената йерархия и съответно варират от 100% (позиции, които не изискват квалификация) до 200% (мениджъри) от базовото ниво. В много страни определянето на МРЗ остава силно политизиран процес, който напълно очаквано води до неотговарящи на реалността увеличения в периоди на икономически растеж, последвани от загуба на работни места и замразяване на нивото в периоди на криза.
В три от шестте наблюдавани страни от ЦИЕ съотношението между нивото на МРЗ и средната работна заплата през 2016 г. е в интервала 35-40% (Чехия, Естония и Словакия). Най-високо е то в Литва (50%), следвана от Полша (46%) и България (43%). Като цяло съотношението не само в ЦИЕ, но за страните от ЕС се явяват в ярък контраст с препоръчаното още през 2012 г. от Световната банка, ОИСР, МВФ и МОТ съотношение от 30-40% между МРЗ и СРЗ.
Единствената страна, в която нивото на МРЗ нараства с темп, който е сравним с ръста на средното заплащане, е Литва, където обаче тя е и най-висока спрямо средната заплата. България е сред страните, в които ръстът на минималното заплащане през последното десетилетие е по-бърз не само от този на средната заплата, но и значително по-бърз от производителността на труда. В България, Чехия и Словакия минималното заплащане се повишава около три пъти по-бързо от производителността на труда през последното десетилетие. У нас реалната минимална работна заплата нараства със 75% за периода между 2008 и 2017 г., докато ръстът на производителността на труда е 26,6%. Най-голямо е разминаването в Словакия (68,3% реален ръст на МРЗ и 19,1% ръст на производителността на труда), а най-близък синхрон между двата показателя се наблюдава в Полша – ръст от 47,6% на МРЗ и от 31,3% на производителността на труда.
Основното заключение от доклада на LFMI е, че минималната заплата е много по-ефективен инструмент за създаване на проблеми, отколкото за тяхното решаване. В периоди на икономически растеж е лесно да бъдат игнорирани негативните ефекти от прекомерното увеличаване на минималното заплащане, тъй като много от тях излизат наяве едва при следващото забавяне на икономиката. Сред тях се нареждат по-високата чувствителност на пазара на труда към икономически сътресения и по-бавното последващо възстановяване, повишаването на сивата икономика, ограничаването на възможностите за заетост на уязвими групи като нискоквалифицирани лица, живеещите в по-бедни райони, младежите и други. Малкото информация около обсъждания МРЗ механизъм у нас подсказва, че търсеното съотношение спрямо средната заплата ще бъде някъде между 40 и 50%, което изглежда необосновано високо предвид факта, че столицата е единствената област с по-висока от „средната” заплата за страната.
Докладът на LFMI посочва още, че диференциацията на минималното заплащане (напр. по възраст или икономическа дейност) може да доведе до омекотяване на някои от потенциалните проблеми, стига да не предизвика прекомерно високи нива при други групи на пазара на труда. Това е и един от десетте въпроса за бъдещия МРЗ механизъм, които ИПИ зададе още в началото на миналата година и на които ще търсим отговор с напредването на преговорите по механизма у нас.
В навечерието на дебатите около Бюджет 2019, отново става актуален въпросът за размера и начина на определяне на минималната работна заплата (МРЗ). След дългогодишни критики от страна на Европейската комисия и няколко неуспешни опита, в момента се България се намира по-близо до споразумение за механизъм за определяне на МРЗ откогато и да било. Нещо повече – заявките и от синдикати, и от работодатели са за ограничаване на ролята на правителството в процеса на договаряне на МРЗ, включително чрез премахване на системата на минималните осигурителни доходи след като МРЗ започне да се определя по икономически сектори. По всичко личи обаче, че предстоящото ново 50-левово увеличение от 1 януари 2018 г. ще дойде прекалено скоро, за да бъде предмет на дългоочаквания механизъм.
Липсата на ясни механизми за определяне на МРЗ не е характерна само за България. От разглежданите в доклада на LFMI страни, само в Полша има някаква степен на автоматизъм и последният се изчерпва със задължителното индексиране на минималното заплащане с нивото на инфлация. В Литва има двустепенна МРЗ, като по-ниската такава важи само за видовете труд, които се считат за „нискоквалифициран” такъв, а в Словакия минималните заплати са шест, като зависят не от икономическата дейност, а от мястото на служителя във фирмената йерархия и съответно варират от 100% (позиции, които не изискват квалификация) до 200% (мениджъри) от базовото ниво. В много страни определянето на МРЗ остава силно политизиран процес, който напълно очаквано води до неотговарящи на реалността увеличения в периоди на икономически растеж, последвани от загуба на работни места и замразяване на нивото в периоди на криза.
В три от шестте наблюдавани страни от ЦИЕ съотношението между нивото на МРЗ и средната работна заплата през 2016 г. е в интервала 35-40% (Чехия, Естония и Словакия). Най-високо е то в Литва (50%), следвана от Полша (46%) и България (43%). Като цяло съотношението не само в ЦИЕ, но за страните от ЕС се явяват в ярък контраст с препоръчаното още през 2012 г. от Световната банка, ОИСР, МВФ и МОТ съотношение от 30-40% между МРЗ и СРЗ.
Единствената страна, в която нивото на МРЗ нараства с темп, който е сравним с ръста на средното заплащане, е Литва, където обаче тя е и най-висока спрямо средната заплата. България е сред страните, в които ръстът на минималното заплащане през последното десетилетие е по-бърз не само от този на средната заплата, но и значително по-бърз от производителността на труда. В България, Чехия и Словакия минималното заплащане се повишава около три пъти по-бързо от производителността на труда през последното десетилетие. У нас реалната минимална работна заплата нараства със 75% за периода между 2008 и 2017 г., докато ръстът на производителността на труда е 26,6%. Най-голямо е разминаването в Словакия (68,3% реален ръст на МРЗ и 19,1% ръст на производителността на труда), а най-близък синхрон между двата показателя се наблюдава в Полша – ръст от 47,6% на МРЗ и от 31,3% на производителността на труда.
Основното заключение от доклада на LFMI е, че минималната заплата е много по-ефективен инструмент за създаване на проблеми, отколкото за тяхното решаване. В периоди на икономически растеж е лесно да бъдат игнорирани негативните ефекти от прекомерното увеличаване на минималното заплащане, тъй като много от тях излизат наяве едва при следващото забавяне на икономиката. Сред тях се нареждат по-високата чувствителност на пазара на труда към икономически сътресения и по-бавното последващо възстановяване, повишаването на сивата икономика, ограничаването на възможностите за заетост на уязвими групи като нискоквалифицирани лица, живеещите в по-бедни райони, младежите и други. Малкото информация около обсъждания МРЗ механизъм у нас подсказва, че търсеното съотношение спрямо средната заплата ще бъде някъде между 40 и 50%, което изглежда необосновано високо предвид факта, че столицата е единствената област с по-висока от „средната” заплата за страната.
Докладът на LFMI посочва още, че диференциацията на минималното заплащане (напр. по възраст или икономическа дейност) може да доведе до омекотяване на някои от потенциалните проблеми, стига да не предизвика прекомерно високи нива при други групи на пазара на труда. Това е и един от десетте въпроса за бъдещия МРЗ механизъм, които ИПИ зададе още в началото на миналата година и на които ще търсим отговор с напредването на преговорите по механизма у нас.
