Планината Харц – сърцето на Германия

Много ми се щеше планината Харц, разположена в географския център на Германия, всъщност да се казва Херц. Но животът не ни раздава винаги такива удобни „жокери“. Причината за това мое странно желание за една буквичка разлика е, че „херц“ на немски означава сърце, а пък „харц“, според речника, е смола. И от там, сещате се – географски център, сърце, ех, метафорите сами се пишат, но уви!

Сигурно не сте чували за тази планина, а и няма как тя да заема голямо място в световния имагинериум с нейния „чутовен“ връх от 1 114 метра, но пък за средния немец тя има много романтично място пак там, в сърцето му. Това плато, само 100 километра дълго и 30 широко, събира много от най-доброто, което прави Германия привлекателна и като остров насред околните равнини претендира да носи алпийска душа. Нещо, което не бихте подозирали, когато сте долу в някое от средновековните градчета, окръжили периметъра му като перлена огърлица. От там дори изглежда смешно. Каква ти планина, та то има вид на низ скромни селски баири!

Но навлезеш ли навътре, се откриват прекрасни борови гори, сгушени долини и гранитни фигури, които навремето са вдъхновили Гьоте да реши, че на най-високия връх Брокен всяка година вещици си устройват сборище в мистичната Валпургиева нощ на 30 април, за да попречат на идването на пролетта – сцена, описана в непреходния „Фауст“.

Но ако все пак не можете да бъдете на Брокен точно тази нощ и изпуснете вещиците, то поне със сигурност не изпускайте възможността да посетите върха, като стигнете до там със специална теснолинейка, дърпана от парен локомотив. Аз поне не знам друг връх, който да си има гара. Ако не сте във физическа кондиция за дълги преходи из гори и планини, теснолинейката всъщност си е много добра опция да се порадвате на гледките на Харц от уюта на вагона. Има цели три маршрута, като освен до Брокен, влаковете имат и за крайни точки различни градчета и в северното, и в южното подножие на планината.

Влакът, който води туристите до Брокен - Снимка– Pixabay

Всички те са типични колоритни немски градчета в пълния смисъл на онова, което се разбира когато си помислим за типичната гледка на пощенска картичка (съществуват ли още такива?). Ако сте заклети любители на онези старинни дървени къщи с високи стръмни покриви, без които като фон на никой коледен базар не може да му се получи неповторимата атмосфера, то тогава сте на правилното място.

С влака може да стигнете до Кведлинбург, който от мнозина се счита за един от най-добре съхранените градове с типична ренесансова архитектура от 16-и век, наброявайки 2 100 къщи в така наречения „фахверк“ стил. А пък чудният замък-манастир се издига импозантно над града, така както го е правил и преди 1000 години - нищо не се е променило в това отношение.

Централният площад на Кведлинбург - Снимка Wikipedia

Както Кведлинбург така и Гозлар, разположен по на запад, са увековечени като обекти на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Вторият град също не страда от липса на множество „фахверк“ сгради, на някои от които фасадите са започнали да придобиват асиметрични извивки и наклони под тежеста на времето. Сигурно би било страшничко да си представим да живеем в тях, но пък създават илюзия за артистична красота, гледани отвън.

Гледка от Гозлар - Снимка Wikipedia

Гозлар, който също може да се похвали с над хилядолетие съществуване, е изживял своя разцвет някъде през 15-16 век. По това време местните бюргери не е трябвало да плащат данъци на разни местни феодали, тъй като са били директни поданици на императора на Свещената Римска империя, което правило града им свободен като статут. Местната икономика е била неразривно свързана с рудниците в Харц и не ви трябва да идете далеч, за да се потопите (буквално) в земните недра и да усетите малко от това какво е било да си миньор.

В периферията на Гозлар може да посетите бившата мина Рамелсберг, която е впетляваща с това, че когато е затворила през 1988 година, е оперирала в продължение на хиляда години. Това я прави най-дълго експлоатираната мина в света. От рудата са се добивали мед, сребро, олово и цинк, от които са се правели оръжия и монети в Гозлар, превъщайки го в своеобразен важен индустриален център още през Средновековието.

Бившата мина Рамелсберг – Снимка Pixabay

Говорейки за монети, тук е моментът да спомена един необичайна атракция в Гозлар, която повечето хора дори и не забелязват. Става въпрос за малко статуя на човече, което трябва да потърсите на една от стените на ложата на гилдията на текстилните търговци - красива червеникава сграда от 15-и век на главния площад.

За разлика от пикаещото момченце в Брюксел, обаче, човечето на Гозлар (датиращо от 1494 г.) изпълнява пред очите на зрителите долу една друга телесна функция. И за да бъде всичко още по-озадачаващо, от дупето му излизат монети, а той въпреки това не изглежда доволен. От там и името на фигурата – Dukatenmännchen, или Човечето с дукатите. Сигурно си мислете, че това е някаква странна средновековена препратка към монетосеченето, с което е бил известен градът. Всъщност е странно средновековно предупреждение към лихварите и към техните длъжници. От гледна точка на 21-ви век, свободни сте да интерпретирате посланието както си решите.

Но да се върнем към рудниците, с които Харц е станала известна. Рамелсберг е цял комплекс, пазещ различни миньорски технологии от 12-и век насам и по този начин също е вписан в списъка на световното културно наследство като важен музей на инженерната и индустриалната мисъл на човечеството. За да успеете да разгледате всичко, ще ви трябва поне един цял следобед, за да можете и да се присъедините и към трите тура с гидове. Те ще ви пресъздадат усещането какво е било да си миньор там. Спокойно! Няма да ви връчат кирка и парче динамит.

Но пък за един от туровете трябва да се качите на запазеното миньорско влакче, което всеки ден е транспортирало работниците до тунелите. Пътуването трае пет минути, но не е за клаустрофобични хора, тъй като вагончетата са доста малки и без светлина. Мен лично това пътуване ме накара да се замисля как ли ще да е било, ако така започваше моя работен ден и знаех, че няма цял ден да видя слънце. Ако все пак не страдате от клаустрофобия и чувствате влечение към тъмни места, имам и още един съвет за вас – най-добре е да отидете през лятото, ако не говорите немски, понеже по някаква странна причина само тогава има турове и на английски. Между другото, сигурно сте чували как едно време са ползвали канарчета в мините, за да проверят за наличие на фаталния въглероден монооксид. Тази практика всъщност идва точно от този район, където местните даже са отглеждали специална порода от тези сладкопойни птички наречена, разбира се, Харц.

И това са само малка част от куриозите на този край. Всъщност, за да разгледате малката, но мистична планина, се изисква време - дори да стигнете до там може да изисква малко търпение. Регионът е далеч от модерните индустриални немски метрополиси. Там, където Хайне и Гьоте са се качвали преди векове, за да открият есенцията на немската душа през призмата на суровата природа, мисля си, че там не е и нужно да се стига много лесно. Така е по-добре.

Текстът е част от бр. 124 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии. Темите и мненията са подбрани от екипа на списанието и не съвпадат непременно с редакционната политика на Economic.bg.