Последните отшелници на Арагон

Последните жители на Ла Естрела - изоставено планинско село в пустошта на Маестразго в Арагонската планина (Испания), са Синфороса Санчо и Хуан Мартин Коломер.

Стигането до дома им е трудно и дори таксиметровите шофьори трябва да питат за посоката. Местните казват, че трябва само да се следва пътеката, после надясно и след това наляво. Но тесният черен път става все по-лош. Главозамайващи пропасти изскачат и от двете страни, камъните се блъскат по дъното на колите, а GPS-ът отказва да работи. 

Човек трябва по усет да се ориентира къде е, а и все пак пътеките трябва да стигат донякъде. По този път всички се надяват да стигнат до Ла Естрела. За щастие тази единствена пътека там наистина води до селото. А там са Синфороса Санчо и Хуан Мартин Коломер, които не очакват никого, особено след като пилигримите вече са минали оттам да почетат местния храм. 

Старата двойка са много гостоприемни, развеждат гостите си из местността, изхранват се със собствена продукция и през цялото време ги следват техните няколко котки и кучета. Те също така се грижат за поддръжката на храма.

Историята на този храм е много интересна. Казва се Вирген де ла Естрела и е обвит в легенди. Една от историите за него разказва за овчар, който внезапно бил заслепен от силна светлина докато ходел из гората. Когато светлината избледняла, той видял фигурата на Дева Мария, която държала Исус в лявата си ръка и звезда в дясната. Когато се върнал обратно в селото и казал какво е видял, всички отишли на мястото да се убедят във видението. Навярно всички го видели, защото скоро след това било издигнато и светилището. 

През 1720 е било заменено от по-голям храм, който днес се посещава от пилигрими. Последната неделя на май, те се събират, за да извървят петнадесетте километра до храма.

Двамата жители на малкото селце са родени и израснали в Ла Естрела. Някога то е било доста оживено село с училище, таверни, учители, свещеници и всичко, което има и в другите села. Синфороса Санчо срещнала съпруга си в една от таверните и се оженили в същото светилище. Но тогава нещата започнали да се влошават. Хората не могли да се изхранват с продукцията си, нямало работа и те просто напуснали. Това се случило през петдесетте години на миналия век, а през 1980 те останали единствените жители на селото. 

Не е неочакван въпросът защо са останали, а Синфороса Санчо отговаря, че никога не биха напуснали. Там е тяхната къща, животните им, градината им и техните корени. Те обаче нямат нито телевизор, нито телефон, нито поща, а доскоро са нямали и течаща вода. Продължават да перат по стария начин в голям леген в кухнята и да готвят на огън. А когато искат да послушат радио, си пускат малък транзистор. 

Имат един мобилен телефон, но за да хванат покритие трябва да се качат почти до върха на планината. Един или два пъти в месеца отиват с автомобила си до близкото село Вилафранка, за да купят продуктите, които не могат да произведат сами. На въпроса какво прави по цял ден, госпожа Санчо отговаря, че "работата на жената никога на свършва”. Тя чисти, готви, пере, храни животните. Те имат пилета и зайци, овце и една коза. Тя също така и се грижи за светилището. Всеки ден поднася свежи цветя на Дева Мария и почиства храма. 

"Хуан и аз се грижим за нея”, казва тя. Хуан се грижи за градината, сади зеленчуците, а наскоро са се опитали да отгледат и трюфели. Когато Хуан отключва храмът, той е чист и пълен със свежи цветя, всичко това благодарение на съпругата му. Повече от 100 пилигрими са минали оттам, а  Синфороса Санчо е сготвила за тях, после са се забавлявали, пили вино и танцували.

В тяхната къща една от стаите е просто обзаведена с железни легла с матраци за пилигримите, които не могат да си тръгнат от светилището същия ден. А отскоро, заради новопрокараната течаща вода, имат и два душа с тоалетни.

Заради напредналата си възраст, те се радват на всеки нов ден, като казват, че животът, който живеят и обичат, скоро няма да приключи. Те са двама напълно самодостатъчни си и доволни хора, които предпочитат вече повече от тридесет години да живеят в изолация, отколкото в модерния град. Каквото и да им предложи бъдещето, те са готови да го изживеят.