Регулатори срещу иноватори
~ 9 мин.
Лъчезар Богданов Помните ли какво е държавен монопол върху фиксираната гласова далекосъобщителна услуга? Вероятно повечето от вас – не. Когато този монопол беше премахнат, държавата се захвана да лицензира нововъзникващи оператори на фиксирани телефонни мрежи. Вместо една телефонна компания, можехме да избираме измежду няколко, поне в София и големите градове. В следващите няколко години потребителите се радвахме на новите си различни и леко странни номера, а телекомите защитаваха нуждата от инвестиции за разширяване на покритието и услугите. После „музиката спря“. Защо да плащаш за разговор, когато някой го предлага безплатно, стига да имаш достъп до интернет? А вече интернет имаше във всеки офис и почти всеки дом. Можеха ли действащите компании да спрат skype, viber, whatsapp и многото други приложения? Можеше ли държавата с регулации да спре „нелоялната конкуренция“? Можем ли да забраним или регулираме ползването на Интернет?
Основанията за регулиране
Накратко, държавата се намесва в стопанските отношения от подобен тип с две цели:
- Фискален – трябва да има механизъм да се събират данъци;
- Защита на потребителите – потребителите нямат възможност или ресурси да се информират за продукта и услугата и могат да бъдат излъгани, а в краен вариант – да пострада тяхното здраве или дори живот.
Самата регулация, оправдана от инициаторите с описаните по-горе цели, почти винаги налага ограничения за дейността и изисквания за начина на водене на бизнес, спазването на които води до допълнителни разходи. Това, заедно с плащането на данъци, отличава спазващите от неспазващите регулацията, като на последните често им бива лепван етикет „нелоялна конкуренция“. Така или иначе, намесата на държавата с цел гарантиране на „равнопоставеност пред закона“ е производен аргумент, той следва от наличието на наложени данъци и разходи по прилагане на регулациите.
Старите бизнес модели: как и защо са такива
Да разгледаме за пример транспортната услуга за кратки пътувания в градски условия. Съществуващата регулация и утвърденият бизнес модел на таксиметровата услуга не само в България е бил вероятно адекватен на технологичното развитие преди десетилетия. Някои от изискванията вероятно са били безалтернативни в миналото – например, как иначе да се гарантира точността на измерване на времето и разстоянието, ако не с таксиметров апарат, който пък трябва да е тестван в лицензирана лаборатория? Как иначе да се отчете приходът на превозвача, ако не с фискалната памет в апарата? Как да е информиран пътникът, ако няма залепени тарифи на предното и страничното стъкло, както и вътре в автомобила? И така нататък. Но покрай тези, за времето си – вероятно необходими, механизми за защита на потребителя от измама и събиране на данъци, държавата започва да утвърждава и ограничения в самата услуга.
Например, ценообразуването може да включва само първоначална такса, цена за разстояние и цена за престой, при това в регламентирани съотношения - не е разрешено да се предложи услуга с фиксирана цена за определена зона на града, или за определено време за превоз. Невъзможна е и гъвкавост в ценообразуването – всяка промяна изисква ново изпитване на таксиметровия апарат и свързаните с това разходи.
Светът обаче се развива и технологиите позволяват нови решения на същите проблеми – вече има и друг начин да се засича време и разстояние на един курс, при това маршрутът може да се отчита и архивира на практика неограничено време. Вместо касов апарат, плащането може да става по банков път, което позволява пълен контрол от страна на данъчните власти. Вместо оплаквания в централата на таксиметровата компания от даден водач, създават се платформи за онлайн оценяване и сигнали за нарушения, а от своя страна приложение може по зададен модел да „накаже“ с икономически санкции участниците.
Ако се върнем на основанията за регулиране – събиране на данъци и защита на потребителя – каква е стойността, която създава съществуващата регулация, наложила и подкрепяща сегашния бизнес модел? Можем ли с ръка на сърцето да кажем, че потребителят е по-малко защитен, ако вижда в реално време пътуването си на прецизна карта, използвана от милиарди хора по целия свят, отколкото гледайки цифри на левове и стотинки на апарат с изглед на съветски електронен часовник? Може ли данъчен служител да твърди, че предпочита да се занимава с преглед на касови книги и отчети, вместо да има достъп до справка от банка, отразяваща пълния оборот на проверявания данъкоплатец?
Регулирането на услугите по настаняване също се мотивира с грижа за потребителя и облагане с данъци. В аналоговата ера, вероятно има причини да съществува централизиран механизъм, който да следи за пригодността на сгради и помещения за приемане на туристи, да дава стандартизирана оценка за наличие на различни удобства, да служи за обратна връзка и санкции при нарушения или измами. Затова има категоризация, звезди, регистър на туроператори и хотели, санкции от държавни органи и др. под. Заедно с това, предлагащите услугите са търговци, които са регистрирани, имат касови апарати, счетоводство и т.н. – все предпоставки държавата и общините да знаят кой извършва тази стопанска дейност и при нужда да може да бъде проверен. Потребителят пък се предполага да разчита на броя звезди и на това, че ако не получи стаята или храната, която е очаквал, може да пусне жалба и да очаква страхът от санкции да мотивира хотелиера да подобри услугата. Ако отиде в нерегистриран апартамент или стая, гостът разчита единствено на препоръки и добрата воля на домакина, а при неприятни изненади – просто остава разочарован и разказва на приятели никога да не ходят на това място. Такива домакини обаче не се чувстват особено притеснени – едва ли недоволните туристи могат да разпространят лошата си оценка до повече от няколко десетки приятели и познати, а и това са все пак емоционални и субективни мнения.Какво, ако има механизъм за информиране на посетители и гости на места за настаняване, който преодолява асиметрията в знанията и създава стимули за честно и отговорно поведение? Какво, ако има платформа, която наказва или дори директно изключва тези, които лъжат? Още повече, какво, ако платформата има такова проникване и пазарно влияние, че може да оцени и потенциално санкционира не само мястото за настаняване, но и госта – например, ако е вдигал шум или е повредил имущество? Какво, ако този бизнес модел предполага пълна дигитална следа на настаняванията и плащанията?
Какво да се прави?
Политическият избор е прост: или държавата тръгва да война за пълно прилагане на действащата регулация и поддържания от нея бизнес модел, или приема реалността на новите технологични решения и станалите възможни благодарение на тях нови бизнес модели. Гражданите чрез своите представители трябва да заявят дали приемат, че има GPS и Google Maps, или предпочитат да впрегнат ресурси в защита на меренето на размера на гумите и касовите бележки.
Да не се прави нищо е възможна, но трудна за удържане политическа позиция – натискът от най-различни страни, включително с популистки истерии, прави средата за опериране несигурна, а рискът за забрани или непосилни санкции не може да бъде предвиден и оценен. Случилото се със споделеното пътуване в България е най-лошото възможно развитие в отношенията между аналогова държава и иновативна услуга. Изходната позиция следва да бъде, че „споделена икономика“ не може да се вкара в рамката на действащите секторни регулации; самите регулации са правени, за да утвърдят друга пазарна организация и отношения между участниците.
Признаването на реалността предполага в регулациите да се създаде нова олекотена рамка, която да приема иновационните форми на предлагане на определени услуги, като допълнително заложените изисквания или ограничения са единствено за запълване на липсващи механизми за защита на гражданите и фискален контрол, ако има такива.
Настаняване и краткосрочни наеми
Бизнесът с места за настаняване, управлявани през глобални интернет платформи, може да бъде запазен при известни малки промени в действащото законодателство. По същество, това ще е създаване – по-скоро ex post отразяване в правната уредба на вече възникнали обществени отношения – на нов тип услуга. Един възможен подход включва следните характеристики:
- За тази услуга се приема, че държавата не се занимава да поставя и следи качествата на самите помещения, както и да ги категоризира, и не се интересува от размера на леглата, прозорците, баните или отоплението. Не се поставят изисквания за информационни табели, персонал, наличие на стационарен телефон и т.н. Казано просто – държавата дава възможност някой да я конкурира в предлагането на услугата „защита на интереса на потребителя“. Посетителят ще има избор – да се довери на установената традиционна система за контрол, категоризация и жалби, ръководена от държавната администрация, или да се довери на изградената система за рейтинг, информация и разрешаване на конфликти на Airbnb (или друга платформа). Собствениците на имоти – апартаменти, къщи за гости или друго – също имат избор, и ако ценят ползата от регулацията по отношение на изграждане на доверие в клиентите, ще се категоризират и ще сложат табелите си както досега;
- От гледна точка на фискалния контрол, обектите за краткосрочно наемане могат да се регистрират. Процедурата трябва да бъде елементарна, включително по електронен път, като важните детайли са два – дали се отдава само част от имота, докато собственикът живее там, или цял обособен имот, и какъв е максималният капацитет за настаняване. И двете обстоятелства имат отношение към облагането с данък върху дохода и ДДС и туристическия данък за общините;
- За домакините остава задължението да водят отчетност на приходите и разходите, включително да плащат туристически данък в местния бюджет според броя на нощувките, и да регистрират гостите си;
- С глобалните платформи може да се договори сътрудничество по обмен на информация. Те ще трябва да съдействат и да дават информация – а опитът от други държави показва, че ако исканията са разумни, те като цяло се възприемат. На първо място, трябва да има лесен механизъм, например регистрационна форма, в която наемателите да попълват личните си данни. Тази форма може лесно да се праща на домакините, които пак електронно да я въведат в Единната система за туристическа информация. На следващо място, платформите могат да предоставят на българската приходна администрация веднъж годишно пълна база данни с лицата, отдали жилища и получили доход, с брой посетители, нощувки и приходи, както и дали става въпрос за самостоятелен апартамент или споделена стая с хазяин. Това ще позволи контрол на декларираните от домакините нощувки и гости за определяне на туристическия данък и оборот за определяне на данък върху доходите, и ако е приложим – ДДС. Заедно с това, като допълнителни мерки могат да се предвиди например платформите да пращат месечно данни за всеки новорегистриран обект на българските власти;
- В режима на деклариране и облагане с ДДС трябва да се направят промени, като за лица, които дължат по-малко от определена сума (например 1000 лева) да се изискват само годишни декларации. Това ще премахне ненужно тежките разходи по месечна отчетност и деклариране за тези, които ще се регистрират като ползватели на услуги на регистрирани в други страни-членки от ЕС платформи, без да са достигнали 50 хил. лева годишен оборот.
Всичко това е възможно и вероятно ще бъде приемливо за големите платформи – съдейки по факта, че вече се прилага за бизнеса в много други европейски страни. Същевременно, подобна рамка позволява „изравняване на терена“ по отношение на данъчното облагане.
Що се отнася до обвиненията на собственици на традиционни хотели за неравнопоставеност, трябва да се има предвид, че те действително са направили по-големи разходи, но това им позволява да предлагат различна услуга. Наличието на лоби-бар, денонощна рецепция, пиколо, което качва багажа, ежедневно почистване и така нататък са удобства, за които вероятно много хора ще продължат да плащат. Валидирането на качество през брой звезди, давани от национален категоризиращ орган, или пък ползването на глобален хотелски бранд струват пари – но ако това не се „изплаща“ през по-висока цена, значи пазарът дава сигнал, че потребителите не отдават толкова добавена стойност на тази система. Впрочем, все повече хотели премахват рецепцията и дават възможност за онлайн или поне машинно настаняване – ползваш стая без да се срещаш с персонал.
От по-фундаментална икономическа гледна точка, споделеното ползване на жилища чрез краткосрочно отдаване има и друго предимство. Това са имоти, които при високо търсене приемат туристи или бизнес пътници, при по-ниско – вероятно могат студенти или работници от други градове, а при още по-ниско могат да се превърнат отново в жилища за продажба или дългосрочно ползване. Ако има предприемачески „грешки“, цената за корекцията, измерена през похабен капитал, е по-ниска – в сравнение, един голям хотел с много на брой малки стаи почти няма за какво друго да бъде използван, ако се окаже, че не е икономически успешен. Но, в крайна сметка, държавата не може легитимно да избира един модел на пазарна организация и да го налага – нека има конкуренция и избор.
