Всеки сам избира дали да е щастлив

Технологичната революция ни вкара във виртуалната офшорка на представите

Писателят Недялко Славов:

07:04 20.05.2019 ~ 4 мин.

Недялко Славов е eдин от най-успешните съвременни български писатели. Роден е и живее в Пловдив. Автор е на романите „Пиафе”, „Камбаната“, „Фаустино“, „432 херца“, „Портрет на поета като млад“, „Вертиго“, поетичния сборник „Мраморни години“, пиесите „Аляска“ и „Борса за трупове“, сборника „Филипополски разкази“. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки.

За книгите си е получил много награди, сред които Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“(2011, 2016), награда „Хеликон“ (2015, 2016), „Цветето на Хеликон“(2017), награда „Иван Николов“, награда „Пловдив“ и др.

Г-н Славов, вие сте от малцината съвременни български писатели, които живеят от своя високохудожествен писателски труд. Как го постигате?

Признавам, беше ми любопитно как ще започне разговорът ни. Как ще съвместим литературата и добрите точни сметки. И вие го започвате с въпрос в десетката. Ще ви отговоря така: Постигам го благодарение на читателите си. А има ли читатели, има и продажби. А има ли продажби, писателят успява да закрепи скромните си финанси. Книжният пазар у нас е много малък и това си е цял шанс, но засега се получава. Благодаря и на издателя си. А да живееш от писателския си труд, освен че е красиво, е и достойно. Прави те независим. Защото тихата смърт на всеки писател иде от липсата му на свобода. А тя се нарича зависимост. От парите, от конюнктурата, от манипулаторите.

Носител сте на толкова значими национални награди за литература. Те ли са най-добрата ви реклама?

Те безспорно са трамплин. Да, дават популярност, но до време. Казано е: „Господ дава, но в кошара не вкарва“. Защото книгата има своя странна и винаги абсолютно независима съдба. Това е феномен. Една книга може да е хвалена, прехвалена, размахвана от студио в студио, да проглушат ушите на читателя с нея и пак не се получава. В литературата лъжите живеят кратко. Популярност, разбира се, се получава и по други нелитературни пътища. Сега например, ако напсувам някой колега и кажа колко е бездарен, дори и да имам пълното основание за това, тоест ако направя един гръмък и раздут медиен скандал, сами разбирате, че ще фокусирам вниманието върху себе си и като нищо ще продам един-два тиража. Но не това е моят път като писател.

Как стигате до читателите? Кой е пътят?

Аз нямам служебни телевизионни говорители и предавания, нямам служебни литературни адвокати и защитници. И не ми трябват. Крепи ме талантът ми, любовта на читателите ми и независимата, умна и честна литературна критика. Затова съм свободен, без зависимости. Книгите ми вървят от ръка на ръка. Наскоро бях дълбоко трогнат – в една библиотека за „Камбаната“ имаше 16 читатели записани на ред. За „Пиафе“, „432 херца“ и „Фаустино“ също имаше чакащи. Това е истинският път на книгата.

Как стойностната книга става популярна?

Като оцелее в естествения подбор. Когато я пресее времето.

Днес много хора пишат. Как гледате на това?

Да пишат. По-добре е, отколкото да търкат талони от игри на късмета. А и без това няма сила, която да ги спре.

Казвате, че както парите загубиха златното си покритие, така и хората днес губят духовния си еквивалент. Защо духовното загуби битката за стойностите?

Да не избързваме. Тая битка още не е приключила. Между Доброто и Злото. Но едно е истина – светът става все по-виртуален. И попадаме във виртуалната офшорка на чужди трансхуманни, зловещи внушения. Внушения за нас, за половете ни, за ценностите ни, за самите нас, създадени по Божия промисъл. Вижте каква параноя настана. Трийсет пола, цифри вместо татко и мама. Жан Кокто има една мисъл – “Сънят на Разума ражда чудовища“. Е, вече чудовищата на разума са между нас, в реалния живот.

Чрез книгите си пращате послания. Вярвате ли, че иносказателният език на писателя може да има толкова силно въздействие, че да предизвика промяна?

Камбаната я чуват хора, които имат нужда да я чуят. А голяма чуваемост има онази вибрация, която дава отговор на тревожните въпроси. Истинската литература трепти на такава честота.

Какво улавят сетивата ви на писател в този тъй бързо променящ се свят?

По своите лъжовни послания светът днес надмина всичко, познато досега. Но най-страшна е лабораторната евгеника, подмяната на божествения генетичен код на човека. Книгите на Оруел стават детски приказки днес.

Защо човекът се отказва от човешкото?

Не се отказва. Отказват го. Това е ежедневен, ежеминутен манипулативен процес.

Като дете бях като горски кос. Част от природата, разтворен в природата. По цял ден скитах по Марица, по хълмовете на Пловдив, или на село, по язовирите и ливадите. Сетивният свят е най-великото нещо за детето. Там се подрежда бъдещия човек в него. Там се изправяме по слънчевия вертикал. Този стремеж нагоре към светлината се казва хелиотропизъм. Той вдига и растенията и тревите към небето. Уви, днес децата нямат детство. Нямат хелиотропизъм в телата си. Матрицата ги глътна като Молох. Приличат не на Божии птички, а на механични играчки, навити с ключе.

Технологиите ни вакуумираха в мрака на собствения ни череп. А влезеш ли във виртуалното пространство, няма излизане. Като лабиринта на Минотавъра е. Същото е и в света на парите. Станеш ли им роб - край, ставаш звонк на монета, свършил си. Вижте! В природата няма ни едно същество, което да живее на кредит. А ние сякаш живеем не на Земята, а на Олихвената планета. Ние сме крачеща лихва.

Какво обаче му е хубавото на новото време, на днешния ден?

Че всичко започва отначало. Че дишаш. Че сутрин улицата ти мирише на топъл хляб и на кафе. Че около теб са любимите ти хора. Че си жив. Че ти се лети. Че може би ще се влюбиш. Че ще довършиш романа си. Че ще засадиш дърво. Че хората те обичат. Това му е хубавото на всеки Божи ден.