Защо не може да увеличим гарантирания минимален доход

През миналата седмица определихме проектобюджета на Министерство на труда и социалната политика (МТСП) за 2019 г. като „инертен”. Сред причините за това откроихме липсата на промени при доходните критерии за получаване на детски надбавки, продължаващата липса на връзка между политиките по заетостта и случващото се на пазара на труда, както и някои законодателни промени (като задължението на работодателите да наемат хора с увреждания), които не намират бюджетна подкрепа в програмите за адаптиране на работни места. Сред съществуващите проблеми, които не намират своето решение в проектобюджета, е и състоянието на помощите, отпускани на база гарантирания минимален доход (ГМД).

ГМД е един от малкото работещи инструменти на социалното подпомагане у нас, поне що се касае до способността му да идентифицира и достигне до крайно нуждаещите се. Това става както на база редица критерии за дохода и благосъстоянието на бенефициентите, така и на други индивидуални критерии като възраст и структура на домакинството. В същото време размерът на ГМД, който и през 2019 г. ще остане 75 лв., продължава да изостава зад практически всички видове индикатори за благосъстояние.

Въпреки 10-левовите увеличения през 2009 и 2018 г., в периода между 2007 и 2019 г. (за която вече имаме обявени размерите и на трите показателя), относителният размер на ГМД спада от 36% на 22% от линията на бедност и от 31% на 13% от размера на минималната работна заплата. В случая с ГМД минималното заплащане е в известна степен основателен показател за сравнение, тъй като получаването на обвързаните с него месечни социални помощи за най-бедните все пак върви със задължение за полагане на обществено полезен труд по 4 часа на ден и 14 дни в месеца.

Защо се получава така, че ГМД не може да бъде увеличен?

Можем да разпределим социалните помощи, обвързани с ГМД, на три основни групи:

• Социални помощи, отпускани по програма "Предоставяне на социални помощи при прилагане на диференциран подход" (месечни и еднократни помощи за най-нуждаещите се, помощи за наем на общинско жилище, целева диагностика и лечение и др.) – през 2017 г. включва около 41 хил. бенефициента и разходи за 35,5 млн. лв.;
• Месечни помощи за отопление по програма „Осигуряване на целева социална защита за отопление на населението с ниски доходи” – през 2017 г. включва 205 хил. бенефициента и разходи за 74,3 млн. лв.
• Месечни добавки за социална интеграция по програма „Интеграция на хората с увреждания” – през 2017 г. включва над 500 хил. бенефициента и разходи за 131,6 млн. лв.

През 2017 г. „класическите” месечни и еднократни социални помощи формират по-малко от 15% от общите разходи, свързани с ГМД, докато цели 54% от тях са насочени към добавки за социална интеграция на хората с увреждания.

В същото време, въпреки че нормативно размерът им е обвързан с ГМД, месечните добавки за социална интеграция са единствените, които не се отпускат на база някакъв вид доходен критерии, тоест – не са свързани с основната положителна черта на този инструмент. Огромният брой бенефициенти на тези добавки означават, че всяко адекватно покачване на ГМД автоматично ще доведе до лавинообразно нарастване на разходите за подкрепа на хората с увреждания – фактор, който безспорно възпира подобни идеи. Това намалява капацитетът на иначе най-добрият инструмент за подпомагане на най-бедните да окаже ефективно влияние върху тяхното състояние на бедност.

Новият Закон за хората с увреждания дава известни надежди, че връзката между ГМД и помощта за хората с увреждания може да бъде прекъсната с предстоящото приемане на правилник за прилагането му и нов модел на социалната оценка, на база на която ще се определя достъпът до тези помощи. Бюджетът на МТСП за 2019 г. не предвижда такива промени, но включва нов вид помощ за хората с увреждания, който е обвързан с линията на бедност и зависи от степента на увреждане на лицето.

Като имаме предвид, че бенефициентите на месечните и еднократните социални помощи са безспорно най-силно уязвимите бенефициенти на системата за социално подпомагане, промяна в модела на ГМД е крайно необходима. Тя трябва да обхване както входа на системата (включително по линия ревизия на някои от съществуващите критерии, като прекомерно рестриктивното задължение за 6-месечна регистрация в бюрата по труда преди подаването на заявление), така и смисълът от престоя на лицата в нея. Това няма как да стане без осъвременяване на размера на отпусканите помощи, в паралел с активна социална работа, включително и за максимално бърза и трайна (ре)интеграция на трудовия пазар.

В момента месечните социални помощи са крайно недостатъчни, за да можем да определим системата като „трамплин” извън бедността. Напротив, създава се впечатлението, че за много от иначе правилно идентифицираните бенефициенти, ГМД е еднопосочна улица, която не води абсолютно никъде.

Източник: Институт за пазарна икономика