Гутенберг, Зукърбърг и цената на информацията

 

Георги Кънчев

"Не мисля, че е преувеличено да се твърди, че човешката историята е до голяма степен история на инфлацията" - това са думи на Нобеловия лауреат за икономика Фридрих Хайек. И наистина, феноменът инфлация винаги е съпровождал развитието на цивилизацията. Цените - с някои знаменити изключения като рецесии и депресии - винаги са растяли и със сигурност ще продължат да растат в бъдеще. Така например 10 английски лири от преди един век днес имат стойност от цели 926 лири. Инфлацията, макар по принцип да има негативна конотация, всъщност не е нещо лошо - ако се придържа в граници, тя е естествена част от икономическия растеж. Нещо повече, инфлацията е универсален процес, който се отнася за всички стоки и услуги.

Една сфера обаче изглежда непокътната от всемогъщата ръка на инфлацията - тази на информацията. В действителност, ако е налице някаква тенденция при цената на информацията, то това е тази на дефлацията. Преди Гутенберг книгите и информацията, която те съдържат, са били достъпни само за хората с власт и състояние.

Информацията като дефлационна стока

Изобретяването на печатната преса понижава драстично производствените разходи, осигурявайки достъп до информация на всички грамотни хора (все пак трябва да се отбележи, че тъй като по онова време грамотността не е била на мода, това не е прекалено голяма аудитория). По-късно новите технологии като телеграфа например правят разпространението на информацията по-бързо и още по-евтино. През 20-ти век масовите медии насърчават още повече разпространението на информация - а с това и информационната дефлация. Така става възможно да получиш актуален преглед на всичко, което се случва по света само на цената на един вестник.

Дигиталната революция, родена от напредъка в компютърните технологии през 1980-те години и развила се със създаването на Интернет през 1990-те години, всъщност е експоненциалното продължение на информационната дефлация. Интернет става синоним на безплатен достъп. Информацията, която допреди 10 години е била достъпна само в скъпи печатни енциклопедии, днес е само на един (безплатен) клик разстояние в Уикипедия. Информацията, която преди векове е струвала човешки живот - спомнете си за последните думи на маратонеца Фидипид в Древна Гърция: "Ние победихме!" - днес лесно се побира в един единствен Tweet. Цената на информацията, изглежда, най-сетне е ударила дъното.

Информацията, разбира се, никога няма да бъде напълно безплатна. Нещо повече, цената на специализираната информация в днешно време всъщност се повишава - информацията например е движещата сила на финансовите пазари, където всекидневно се печелят (и напоследък губят) милиарди долари. В горния пример обаче имам предвид информацията в по-широк смисъл.

Има ли безплатен обяд?

Но дали наистина цената й е на дъното? Ако не плащаме, за да я получим, означава ли това, че информацията е безплатна? Има ли (най-после) безплатен информационен обяд?

За съжаление отговорът е не. Читателите, зрителите и потребителите всъщност винаги са плащали, за да получават медийно съдържание. Валутата, с която извършват покупката, е тяхното внимание. А то не е никак евтино - вниманието е основният източник на приходи за медиите, които го получават от публиката в замяна на информационно съдържание и го продават на рекламодателите.

При тази сделка обаче потребителят не е пасивен фактор. Той е в състояние да реши дали и на кого да даде своето внимание - все пак винаги можем да сменим канала, когато е време за рекламна пауза, да прелистим рекламните страници на вестника и да блокираме изскачащите прозорци на Интернет-браузъра си. Така че - да, информацията има цена, но не, ние не сме принудени да я платим. Още един аргумент за информационната дефлация?

Отново не, тъй като на информационния пазар има още една, сравнително нова транзакция - достъп до съдържание срещу лична информация. Нова дигитална валута или невидима заплаха - както и да го наречем, предоставянето на лични данни е новата цена, която плащаме за иначе "безплатното" съдържание в Интернет. Достъпът до лична информация, както и вниманието на публиката са два масивни източника на приходи. Те обаче са и фундаментално различни.

Лична информация срещу "безплатен" достъп

Телевизионните зрители и тези на YouTube имат една основна разлика - докато първите остават анонимни, вторите нямат друг избор освен да споделят потребителската си история и интереси със собственика на YouTube - Google. Вниманието, с което зрителите "плащат" за телевизионното съдържание, е обобщена величина. Предоставянето на лична информация, с което потребителите плащат за онлайн услуги, носи индивидуална цена.

Примерите за тази нова информационна сделка са застрашително много. Google предлага своята имейл кутия Gmail "безплатно", но в замяна на това получава достъп до електронната поща на потребителя и му изпраща персонално насочени реклами, базирани на ключови думи в личната му кореспонденция. Друг онлайн гигант, Facebook, също има достъп до множество лични данни, които да предложи на рекламодателите си - от лична информация като адрес, пол и заетост до лична информация като интереси, хобита и онлайн активност.

Харесваме Фейсбук, но и той нас

Нещо повече, социалната мрежа има достъп до същите тези данни на всички приятели на потребителя, което прави социално насочените реклами още по-ефективни. Потребителите все по-често биват подтиквани да "харесат" някоя страница, само защото техните приятели вече са направили това. Може би, в стилистиката на Кенеди, е време да се запитаме не какво Facebook може да направи за нас, а какво ние (вече) правим за Facebook.

През последните години непрестанно се повишава обемът на личните данни, които потребителите трябва да предоставят, за да ползват услугите на Facebook или Google. Според основателя на Facebook Марк Зукърбърг това е напълно обосновано, тъй като неприкосновеността на личния живот вече не е "социална норма". Но тя е цената, която плащаме за информацията в цифровата ера. От Гутенберг до Зукърбърг цената на информацията постоянно намалява. Днес, за първи път от векове, тя отново е във възход.