Коментар | Бюджет 2026 създава първото поколение гневни млади хора в България

Комунист стана кмет на Ню Йорк, Тръмп спечели бедните латиноамериканци, най-големият работнически синдикат подкрепи десните републиканци, а милиардерите се превърнаха в най-верния електорат на левите демократи. В САЩ и западния свят става нещо странно, което досега напълно заобикаляше България. Но проектът на Бюджет 2026 ще хвърли и България в световната вълна на политическо пренареждане на избирателите, като потопи младите българи в десетилетие на високи цени.

Инфлацията за изминалите дванадесет месеца в България е 5.6% – двойно повече от тази в еврозоната. И докато приемането на единната валута се очакваше да успокои този темп, наливането на нови около 13 милиарда евро дълг в българската икономиката със сигурност ще го увеличи. Инфлацията ще се установи все по-трайно у нас, защото срещу ежегодните десетки милиарди дълг не стоят достатъчно произведени стоки и услуги – България е първа в ЕС по спад на индустриалното производство и в топ 3 по увеличаване на паричната маса в икономиката. Повече пари, финансиращи заплати в държавния и обществения сектор, ще срещнат по-малко производство – всеки първокласник може да се сети какъв е резултатът.

Още по-зловещо е променящото се разбиране на политици, синдикати и големи групи от нашето общество, че инфлацията може да бъде надбягана с повече заеми и повече държавни разходи. Българите бяхме научили своя урок от хиперинфлацията, че не се забогатява с печатане на пари и външни дългове. Редица финансови министри задържаха консервативни бюджети на излишъци или малки дефицити, играеха ролята на лошото момче и спираха периодични пориви за разточителни харчове, финансирани със заеми отвън. Това се промени в реториката на Асен Василев като министър, който преобърна разказа, че с балансирани бюджети не се забогатява. Макар и Василев да не реализира особено голям дефицит, подобни приказки от най-дясната партия счупиха общественото и политическото съгласие за консервативно бюджетиране.

Веднъж счупен, този прозорец е труден за поправяне. На Аржентина ѝ отне 90 години, катастрофална инфлация и потапяне на повече от половината население под линията на пълна бедност, докато избере Милей и той да балансира бюджета и спре галопирането на цените. Германия преживява инфлацията през Първата световна война и националната катастрофа на хиперинфлацията през Ваймарската република, за да постигне стогодишен консенсус за консервативно управление на валутата си.

Историята показва, че дори и политиците да осъзнават причините за препускащата инфлация, те рядко я спират преди тя да е довела до драстични обществени, икономически или политически последици. Именно това се случва и в момента в България – повечето политици разбират, че обвързването на заплатите в обществения сектор със средната работна заплата е математически нонсенс, който заедно с увеличаването на работещите в обществения сектор води до постоянни бюджетни дефицити, те се захранват с външни дългове и от там се завърта спиралата на инфлацията. Но всеки вдига рамене, защото прекъсването на спиралата би било „уж“ политическо самоубийство – изисква орязване на разходи и влизане в дебат с радикални синдикалисти и социалисти, които разказват как с дългове и печатане на пари ще забогатеем (скоро ще ни кажат и как с печатане на дипломи ще поумнеем?!).

При политическия дебат за бюджета, дълговете и инфлацията продължават упорито да се разглеждат като изолиран проблем за частния бизнес, но събитията в САЩ показват точно обратното – инфлацията създава обществени настроения, които преливат в политически сътресения много преди бизнесът да претърпи финансови загуби от препускащите цени.

Америка поведе гнева

Зад океана, промяната започна през 2016 г., когато бялата работническа класа захвърли половинвековната си лоялност към демократите и избра милиардер със златен апартамент в Махнатън да поведе тяхното въстание срещу свободната търговия и деиндустриализацията на средна Америка. COVID инфлационното цунами потопи вторите избори на Тръмп, но Байдън нямаше волята и икономическите инструменти да спре печатницата на пари. Изстрелялите се в небесата цени на имоти и акции вбесиха трудещите се латиноамериканци и цяло поколение млади американци, които започнаха да осъзнават, че е възможно никога да не си купят дом – в поколенчески контраст с доброто имотно състояние на техните родители и дядовци. Тръмп се хвърли да реже разходи в тандем с Илон Мъск, но бързо се оказа, че това е непопулярно краткосрочно занимание и президентът се впусна във външнополитически авантюри и преговори за трилионни сделки, докато цените на имотите и храните в Америка продължават да се повишават. И преди седмица същите гневни млади хора и латиноамериканци му нанесоха съкрушително поражение, избирайки всички възможни кандидати на демократите на щатските избори във Вирджиниа, Пенсивалния и Ню Джърси.

Колко пък да са гневни тези млади хора и не може ли просто да им дадем пари, биха попитали родни синдикалисти и политици? Отговорът е в думите на учителя Йода от Междузвездни войни:

Страхът е пътят към тъмната страна. Страхът води до гняв. Гневът води до омраза. Омразата води до страдание.“

Средната възраст на купувача на първи дом в САЩ се повишава от 30 на 40 години между 2014 и 2024 г., докато средната възраст на повторния купувач вече е 56. Младите хора обаче знаят, че техните родители са купили първия си дом едва на 29 години и са успели да инвестират във втори имот на 36. Скоростта на влошаване на перспективите за придобиване на най-важното нещо в капитализма – имотът – води до страх. Страхът води до гняв, тъй като капитализмът очевидно не работи за младите хора, когато те са с отрицателен капитал, както пише Питър Тийл през 2020 г. в писмото си до Марк Зукърбърг.

Тийл си обяснява феномена, че 70% от младежите в Америка желаят социализъм с това, че те живеят и ще продължават да живеят с отрицателен капитал – студентски и потребителски кредити, от една страна, и липса на закупен недвижим имот, от друга. Гневните младежи не отхвърлят единствено капитализма, те започват да не одобряват и демокрацията – една четвърт от поколението Z в Америка смята, че Конституцията няма никакво значение за тях, а половината биха търгували икономически просперитет срещу демократични права. Гневът пък води до омраза – между младите и родителите им, сочене с пръсти кой е счупил системата. В скорошно проучване, 35% от милениалите смятат, че техните дядовци са виновни за жилищната криза, докато 33% от дядовците им обвиняват внуците си.

И пак, както учителят Йода е казал, омразата поражда страдание – рекордни нива на депресия, психически заболявания, ескейпизъм в законни и незаконни медикаменти.

Какво предстои в България?

Проектът за Бюджет 2026 ще създаде именно такъв политически разлом и в България – цяло десетилетие на висока инфлация, започнало с COVID кризата и трилионите напечатани от цял свят пари, което ние днес продължаваме с бюджетни дефицити и десетки милиарди дългове. Цените на имоти и финансови активи стават все по-високи и младото поколение, което сега влиза на пазара на труда, остава без реалистичен път за закупуване на дом – или пък е принудено да изтегли 35-годишна ипотека заедно със студентското си гадже.

Когато цяло поколение млади българи се сблъскат с тази инфлационна спирала, техният страх, гняв, омраза и страдание няма да се насочат само към бизнеса – те ще обвинят преди всичко демокрацията и политиците, които у нас са се натоварили с далеч повече власт, задачи и отговорност за живота на всеки гражданин, отколкото на Запад.

И това вече е пътят към нещо много по-лошо от икономическото плашило на стагфлацията. Така ще се роди цяло поколение, което се лута между социализъм и авторитаризъм, защото според тях капитализмът им е донесъл страдание.

Докато пиша тези редове, моя студентка ми се оплака, че трябва да избира дали тази година да си оправи зъбите или да спестява за първа вноска по ипотечен кредит...

Авторът на текста Боян Николаев е зам.-изпълнителен директор на КРИБ. Завършил е бизнес администрация в City University of Seattle и притежава докторска степен по обществени комуникации от Нов български университет (НБУ). Преподава в катедра „Национална и регионална сигурност“ на УНСС и департамент „Медии и комуникации“ на НБУ. Съветник е на президента на Ирландско-американския университет в Дъблин.