Епир – тайното съкровище на Гърция

Понякога на човек му се иска да се чувства откривател и да знае нещо, което другите не знаят. Днес сте късметлии, щом четете този пътепис, защото когато го завършите, ще сте посветени в една тайна – за място, което малцина посещават и може да споделите с приятели.

Докато другите доволно обсъждат поредния ръкав на Халкидики или плажовете на някой остров в Егейско море, вие може доволно да се подсмихнете и да им разкажете, например, следната история:

„Гърция, приятели мои, не е само слънце, пясък, узо и сушени октоподи. Има, там някъде, близо до Албания, един район планински, непристъпен и суров, а в същото време толкова притагаем и някак разбираем. Нарича се Епир и от край време си живее в свой собствен ритъм. Това е може би, защото тази част на Гърция е и най-отдалечената от всякакви морета, и да си го кажем, там е мястото, където човек отново може да се сети, че и тази страна, все пак, е част от Балканите, а не е измислена само от някой круизисен туроператор.

Ако сте решили да прекосите маршрута от Солун до Корфу, спрете някъде по средата, отделете си малко време, а и малко енергия – ще ви трява, и ще си струва. Всъщност, за да сме по-точни, спрете се в град Янина, който е нещо като столицата на Епир. Дали е Янина, Йоанина, Янена, или просто Яна, и аз самият не можах съвсем да разбера, да си призная честно, но този град чаровен отвсякъде. Разположил се е на брега на едно езеро, а срещу него плува островче.

До това островче се стига с лодка от града, и то, въпреки че е някак малко и скрито в тръстики, крие интересни истории и легенди. Сигурно знаете за Атон и Метеора, местата където има най-много манастири на квадратен километър, но тук те са даже още по-нагъсто – има цели седем, още от византийско време.

През османското владичество също така островчето е известно и като общност на сребрари, сиреч хора които правят изделия от сребро. Преди двеста години там е екзекутиран Али Паша, албански феодал, който е силно свързан с историята на града. В началото на 19-и век той установява собствена, и на практика автономна от султана държава в този регион и превръща града в доста космополитно средище, където дори Великите сили от Запада отварят свои консулства. На падишаха не му допада и в крайна сметка успява къде със сила, къде с коварство, да принуди Али Паша да напусне своята крепост в Янина и да се установи със своята гръцка съпруга Кира Василики в един манастир на малкия остров под предлог, че там може да остане в изгнание. Докато чака обаче, бива нападнат от аскера, пленен и екзекутиран, а главата му е пратена на султана в Истанбул. Това става през 1822 година.

И днес може да видите стаята, където пашата е ранен и пленен и където има дупки от куршуми на пода. Това музейче съдържа и интересни и легендарни предмети на феодала, като неговата златна пушка и дългия му чибук, с който е често изобрязаван на портрети. Всъщност Али Паша е бил толкова известен приживе, че дори е споменат в романа „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма.

Манастирът, който е лобно място на Али паша - Снимка Авторът

В стария град на Янина (където най-вероятно няма да ви се наложи да се разминавате с тълпи от други туристи от къде ли не) можете да разгледате две джамии и части от Алипашовата крепост. Там ще намерите дори и гроба на владетеля, който първи е посял идеята за независимост от империята тук - и за това и до днес е уважаван, въпреки че не е грък.

Янина крие и друга тайна. Тя се намира още малко по-нагоре, закътана в Пиндуските планини на север от града в един регион, който се казва Загори. И ако това ви звучи някак по нашенски, то почакайте да чуете имената на някои от селата там – Цепелово, Капесово... Но не, няма българска следа, но пък навярно много от тези топоними са останали още от времето на славянското нашествие на Балканите през ранното Средновековие. Всъщност, Загори е по-известен като дома на власи и каракачани - все планински люде, занимавали се със скотовъдство.

Там, в труднодостъпните планини, се е пръкнала идеята за автономия от султана доста преди сам да се е пръкнал дори Али Паша. На местните хора не им допадало да плащат данъци и да сапод чуждо владичество, а и се оказали доста корави, затова на турците им се видяло трудно да ги подчинят. И така, още през 1430 година селата в Загори се съгласили устно да бъдат васали на падишаха, но реално се ползвали с такива привилегии, които друг в империята не е имал. Например, било е забранено на турци да минават през този район.

Tази автономия обаче не трябва да се разбира като някаква икономическа изолация. И постройките, останали от това време, свидетелстват за добрия стандарт, който загоричани са поддържали. Всяко едно от селата (46 в целия регион), кацнали по стръмните склонове, е забележително със своите достолепни и импозантни каменни къщи и църкви.

Правейки преходи между някои от селата, останах с впечатление, че всяко едно си има и нещо специфично. В Дилофо, например, не са разрешени колите. В него се намира и най-високата къща в Загори, според историята. Тя е построена от любящ съпруг за жена му, за да може тя да вижда съседното село Кукули, кацнало на друг баир.

Мостът Кокору - Снимка Авторът

Особено популярно е село Кипи, защото в неговата околност преминават реки, които са направили живописни проломи. Там се е развихрило и желанието за показност на видните загоричански търговци, за които е била особена голяма чест да спонсорират изграждането на много мостове. Тези каменни мостове са истински бижута, най-вече защото няма два, които да си приличат. Един от тях – Плакидас, е доста уникален, тъй като се състои от три гърбици и прекосяването му е някак забавно преживяване.

Още по-забавно, вълнуващо и предизвикателно обаче става, ако решите да идете още по-нагоре до пролома Мезария, където по лицето на скалите ще видите да се вият стълби като змия. Въздъхнете дълбоко и се пригответе да ги изкачите за доза автентичност. Стълбите ще ви отведат до село Врадето, и са били единствения начин да се достигне до там чак до 1975 година! В днешно време може да се достигне и с автомобил по друг път, но някак не е същото, нали?

Зад Врадето се простира сравнително скучен пейзаж на върха на платото, но това не трябва да ви заблуждава. Направете си труда да прекосите пустошта по пътечека, която до последно изглежда като да не води за никъде. Но понякога в живота е така – най-красивото трябва да остане изненада. И точно когато сте се отчаяли, че пътечката ще ви отведе някъде, ще се шмугнете между едни дръвчета и ще излезете на един каменен балкон – и там пред вас ще се открие гледка, от която дъхът ви спира. Може би ще ви се завие свят дори, защото пред вас се открива в цялата си прелест пролома Викос, вторият най-дълбок каньон в свет, изглеждащ така, все едно принадлежи по-скоро на Аризона или е от някой уестърн филм, отколкото пейзаж на Балканите. А най-уникалното, но и странно нещо е, че има голяма вероятност да сте сами на този балкон и с този пейзаж, поне за няколко минути – и това е най-големият подарък. Но да си остане между нас.

Текстът е част от бр. 112 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии.