Нека всички да си зададем въпроса „Как така?“

Проф. Бояджиев, да започнем разговора с Какво става…

По-скоро бих започнал с Радичковото „как така?” Как така се случва това, което ни спохожда напоследък? Ако бяхме в Средновековието – една епоха, която съм изследвал – вероятно бих отговорил: Бог ни наказва за нашите прегрешения, или: народите Гог и Магог са разбили Александровата порта, нахлуват в нашия свят и предвождат армията на Антихриста. Но не ми се ще да драматизираме, още по-малко да сантиментализираме събитията от последните години. Човек с по-обхватен поглед върху историята на човечеството лесно ще си припомни опустошителната чумна епидемия през четиринадесетото столетие, която погубва една трета от населението на Европа, или арабското нашествие през осми век, спряно при Поатие от отстъпващото по численост и боен опит „опълчение” на Карл Мартел. Живеем в бурно, но не безпрецедентно време и ако това не ни се харесва, трябва да си зададем именно този въпрос: Как така?

Икономическите кризи имат своя цикличност. Означава ли това, че предишните уроци не са добре научени, защото в опитите да бъдат преодолени се прави толкова, колкото да се излезе от тях?

Това е може би най-скандалното в живота ни – неспособността или нежеланието да се учим от грешките си. И да реагираме на тях не импулсивно, а осмисляйки техните причини. Ние някак много бързо забравяме. Само хората от моето поколение все още си спомнят убогостта на „икономиката на дефицита” и последиците от така нареченото планово стопанство. А е важно да сме научили – от собствен опит или по нечий разказ – този урок, за да потърсим баланса между държавното декретиране и стихията на пазара.

Върху какво е фокусът на вашите размисли в последно време?

Мисля си за уязвимостта на човека откъм тялото му – когато то престане да ни се подчинява и действия, които са били естествени до вчера, сега са невъзможни. Например, да се затичаме след трамвая.

Станахте доктор на философските науки с дисертация на тема „Ренесансът на XII век: природата и човекът“. А ако насочите обектива към природата и човека в XXI век?

Заниманията с миналото изпълняват и една, да го кажем така, свръх-задача – да ни предостави външна гледна точка по отношение на нашия живот. Защото ние живеем с неща, които смятаме за саморазбиращи се. Тях аз наричам универсалии или интуиции на културата. Те са общоприетите вярвания и поведенчески стереотипи, които ние смятаме за естествени. Когато обаче установим, че в други отминали времена хората са ориентирали живота си спрямо съвсем различни визии, ние поглеждаме към нашата съвременност от определена дистанция и критично преосмисляме онова, което сме смятали за саморазбиращо се. Един пример. Съвременният човек ще приеме за даденост, че по-многобройната и по-добре въоръжената армия ще победи по-малобройната и по-слаба. През 1212 г. се предприема трагичният детски кръстоносен поход. Здравият разум недвусмислено ще отсъди, че невръстните деца няма да победят мамелюците, които не са съумели да надвият дори професионалните воини, рицарите. Но средновековното общество следва съвсем друга логика: светите земи могат да бъдат освободени от чистите духом, а такива са не затъналите в пороци рицари, а невинните младенци. Тази история може да ни накара да се замислим, кой побеждава при един сблъсък – силният или правият.  

Изкушавам се да ви задам въпроса: Философията – какъв е нейният начин на употреба днес?

Философията удовлетворява незаличимата човешка жажда за смисъл. Тя ни изправя пред най-важните светогледни въпроси: откъде идваме, какви сме, къде отиваме. Ние можем да си затваряме очите, но тези въпроси ни намират, особено тогава, когато някое драматично събитие прокъсне равномерния ход на ежедневието ни.  В така наречените гранични ситуации ние трябва да вземем решение как да постъпим. Да, никой не може да разреши една морална колизия вместо нас. Философията ни подсказва доброто решение. Тя е добър съветник и върши своята работа вече повече от 2500 години. Препоръчително, а и разумно е да се вслушваме в думите на великите философи от миналото. Ала не бива да премълчаваме един обезпокоителен факт. Последното столетие не роди никаква истински значима философска идея. Ние живеем в света на епигоните. 

Гласът на хората на науката като че ли слабо се чува в наши дни. Защо според вас обществото не се възползва максимално от потенциала на учените в техния твърде широк диапазон на познание? Или знанието отвежда хората на науката в друго селение?

Има една „оптическа” илюзия. Достъпността на информацията, напредъкът в технологиите, демократизирането на образованието и т.н. създават усещането, че всеки е достатъчно компетентен в различните сфери на живота. Това скъсява разстоянието между лаика и истинския учен и по-амбициозният дилетант лесно ще си каже: „Какво чак толкова е ученият?”. Пример може да вземем от фотографията. Дори телефоните безпогрешно произвеждат прилични образи. Но истинската фотография изисква и нещо повече. Съгласете се, че има разлика между фотографиите на Ралф Гибсън и битовите „шедьоври” на братовчеда с GSM-a. Та най-напред трябва да забележим и признаем тази разлика, да се доверим на експертността на учения, когато цяла плеяда медицински светила говорят за ползата от ваксинирането, да придаваме на техните думи по-голяма тежест от тези на съседката от горния етаж.

Имате редица изследвания и сте превели от латински, старогръцки и немски съчинения на Платон, Аристотел, Тома Аквински, Хайдегер. Изберете нещо кратко, което би могло да успокои ума и сърцето на съвременния човек, попил прекалено много страх…

Ще се позова малко неочаквано на древен автор, когото не смятам за прав. Но понеже става дума за утеха… Та Епикур заявява, че не бива да се боим от боговете, защото те обитават пространства извън нашия свят и в блаженството си не се интересуват от човешките дела. Няма защо да се страхуваме от страданието, защото то е или нетърпимо, но кратко, или продължително, но поносимо. Най-сетне не трябва да се страхуваме от смъртта, защото не се срещаме с нея – когато ни има, тя не е тук, а когато е тук, нас ни няма.

Демокрация – беше една от най-употребяваните думи в началото на прехода, а вече значително по-слабо се използва. Постигнахме ли желаната демокрация или тя е нещо, което винаги намира начин да се изплъзне?

Добре си спомням възторзите от първите дни на свободата. Тогава демокрацията беше просто противостоящото на омразния комунистически режим. Жадувахме я толкова силно, че не си давахме сметка за дефектите и опасностите. А народовластието крие в себе си много такива: популизмът на демагозите, купените гласове, местните феодали и т. н. Сега трябва да признаем, че сме имали твърде стерилна представа за демокрацията. Само че такава съвършена демокрация никога и никъде не е имало. Затова трябва да престанем да оплакваме нашата демокрация и признавайки нейните недостатъци и стараейки се да ги надмогнем, да отстояваме принципите й, защото като човешко творение тя, разбира се, е несъвършена, но е далеч по-ефективна от други форми на организация на обществото.

Преди 30 години българите искаха свобода и по-малко държавна намеса. Сега в тези трудни времена всички искат да имаме силна държава и повече държавна подкрепа. Какво става със свободата?

Боя се, че ще кажа нещо нелицеприятно  Но нека с ръка на сърце признаем колцина от хората, с които се срещаме, мислят свободата като върховна ценност. Не са ли по-скоро изключение тези, които биха изрекли думите на великия идалго? И няма ли в отговор да прозвучи далеч по-гръмогласното хорово: „Но и саламът, Ваша светлост”? Не Ви ли смущава това, че се води война срещу световното зло в защита на свободата и човешкото достойнство, а ние все за салама… Така де, за олиото…

Кога обществото, кога политици имат най-остра нужда от хора като вас? Кога медиите ви търсят?

Не много често, но така и трябва да бъде. Да присъстваш в социалния живот според компетенциите си, а не да си всезнайкото плямпало, чиито думи са загубили тежестта си, износили са се поради прекомерната им употреба.

Имате стихотворение „Опит за предупреждение“. Затънали в прозата на днешния ден, какъв опит за предупреждение ще отправите?

Тази война… Мислехме, че сме приспали злото, че такова нещо не може да ни се случи. Е, случи се. Защо го допуснахме? Какво забравихме? Не това ли, че срещу злото трябва да се изправяме ежедневно, че не бива да подценяваме и най-безобидните му наглед проявления, че опитът ни да избегнем сблъсъка само утежнява бъдещото сражение..

Каква сентенция, дума или изречение ще ни оставите за размисъл?

- Нека е финалът на стихотворението ми „Чакалня”:

това е крайна гара

за да си тръгнал трябва да пристигнеш.

Текстът е част от бр. 108 на сп. "Икономика". Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии