Ненужни упражнения върху повишаване на данъците

Извадено от контекст изречение предизвика (поредна) медийна буря – Европейската комисия, според някои, препоръчала отмяна на плоския данък. Да оставим настрана факта, че данъците върху доходите са национална компетенцията, а не политика, която подлежи на хармонизиране в Европейския съюз, и все пак да видим какво всъщност пише ЕК.

Заедно с доклада, препоръчващ стартиране на процедура при прекомерен дефицит срещу България, ЕК публикува и годишния доклад в рамките на европейския семестър, анализиращ социално-икономическото развитие и предизвикателствата пред всяка страна членка. Комисията дискутира, най-общо, два аспекта на данъчната система в страната – от една страна, способността й да генерира приходи в бюджета, и от друга, различни аспекти на разпределението на тежестта на данъчното облагане.

Като начало, защо изобщо се говори за повече приходи в бюджета? Нуждата следва повишените амбиции за харчене – от което логично следва, че ако се овладее ръстът на разходите, няма нужда да се почва дебат за това как да се събират повече постъпления в бюджета и цялата тема с вдигането на данъците отпада.

Ако българското правителство все пак иска да увеличава разходите, експертите на ЕК споменават – без да влизат в анализ на потенциалните ефекти – много различни идеи за нови данъци или повишаване на съществуващи. Списъкът включва вдигане на тавана за осигурителния доход или премахването му, актуализиране (т.е. увеличение) на данъчните оценки на имотите, по-високо облагане на транспорта и добивната индустрия, по-високи данъци при замърсяване на околната среда; заедно с това се дискутира, че са нужни усилия за ограничаване на сивата икономика и за събиране на просрочени данъчни задължения, предлага се намаляване на лимита за плащания в брой. И между всички тях – идеята за „въвеждане на необлагаем минимум, съчетано с повишаване на (единната) ставка на данъка“. С други думи – пак плосък данък, ама с по-висок размер над необлагаемия праг; предложение за „прогресивно облагане“ няма.

Но, както стана ясно, решенията за облагането на доходите в България, и като цяло – за структурата на данъчната система – са суверенен въпрос, който ще се реши от избрани от българските данъкоплатци управляващи. И затова е важно какви са аргументите в националния обществен дебат. Облагането на доходите с единна ставка от десет процента – наричано „плосък“ данък – е може би най-често обсъжданият политически избор в областта на икономиката на страната в последните две десетилетия. Нека припомним все пак каква е ролята на данъка в националния контекст и какво означават вариантите за промяна.

България има да скъсява много голяма дистанция с най-развитите страни в Европа и света. Това се постига с бърз икономически растеж, а той, навсякъде и винаги, е резултат от много труд, много инвестиции и среда, насърчаваща иновациите и предприемачеството. За тази цел данъчната система трябва да облага относително по-ниско доходите на икономически активните, за сметка на относително по-високо облагане на потреблението и имуществото. Това е съзнателен и рационален избор за общество, което иска развитие, стопанска динамика и висока заетост.

Още повече, най-важен дългосрочен фактор за успеха е човешкият капитал. Затова трябва да се насърчава трудът, включително чрез ниско облагане. Както видяхме в последните десетилетия, работната сила е мобилна, което пък е изключително улеснено от отворения пазар на труда в ЕС. Ако трудът е ограничен, естественият модел за продължаване на растежа е той да става по-производителен – с образование, привнасяне на технологии, структурна трансформация и динамика, повече инвестиции. Най-предприемчивите, образованите и можещите трябва да бъдат стимулирани, не наказвани – за да продължат да създават стойност тук. Затова е правилно да се търси максимално щадящо натоварване на данъчно-осигурителната тежест на декларираната („на светло“) заетост, и впрочем на всякакви доходи от труд и лични усилия.

Изобщо, нито един данък не трябва да се разглежда сам по себе си, затова и облагането на доходите на физическите лица трябва да е съобразено с облагането на доходите на фирмите, т.е. корпоративния данък. Най-просто казано, системата трябва да облага сходни дейности и доходи по еднакъв начин, а не да позволява арбитраж/избягване на облагането само заради юридическата форма. Някой открито предлага ли и повишаване на корпоративния данък?

Застъпниците на премахването на десет процентния пропорционален данък и въвеждането на прогресивна скала с по-високи горни ставки опитват да съберат обществена подкрепа с няколко аргумента. Първо – сега няма необлагаем минимум, всеки доход се облага и това, в търсене на емоционална съпричастност, се представя като несправедливо. Но дали е така? Като начало, българското подоходно облагане в момента изключва огромни категории доходи – не се облагат пенсиите, осигурителните плащания, социалните трансфери, доходите от наем на земеделска земя, доходите от капиталови печалби на регулирани капиталови пазари в България и ЕС и т.н.

Отделно, данъчната основа се намалява с 10 до 60 процента (т.е. данъкът става ефективно между 4 и 9 на сто) за различни видове доходи, например от свободни професии или земеделска дейност. Към това добавяме и данъчните облекчения, които също намаляват данъчната основа – някои от тях значително. Те са най-разнообразни, например за безкасови плащания, дарения, ремонти или доброволно осигуряване и застраховане, като някои – например за деца, за деца с увреждания или за хора с намалена работоспособност – са значителни. Всъщност, данъчните облекчения за деца и за лица с увреждания са своеобразен необлагаем минимум за стотици хиляди домакинства. Накратко – не се облагат нито всички доходи, нито целият доход на всички данъкоплатци.

Виновен ли е плоският данък за социалното неравенство, ощетява ли той най-бедните? Голяма част от неравенствата в България всъщност се формират отвъд рамките на пазара на труда, като най-рисковите групи всъщност не получават трудов (облагаем) доход. Огромен дял от бедните не плащат данък, така че никаква прогресия в облагането н данък или необлагаем минимум няма да повиши благосъстоянието им. Кои са бедните в България? Това са в голяма част възрастни хора – пенсионери, особено живеещи сами, или хора с увреждания, които не могат да работят, или изобщо безработни, или неактивни на пазара на труда, или многодетни семейства, или самотни родители. Тези категории домакинства или нямат никакви доходи, или получават необлагаеми доходи като пенсии или социални подпомагане, или ползват значително данъчно облекчение за деца. Върху тях данъкът така или иначе не тежи и в момента, тоест казано просто – ако се въведе общ необлагаем минимум, разполагаемият им доход няма да се увеличи.

Не само най-бедните не плащат подоходен данък, но и почти всички от най-богатите. Защото най-богатите реализират или печалби от стопанска дейност – т.е. облагат се корпоративните доходи на притежаваните от тях компании, или т.нар. пасивен доход от инвестиции – а както стана дума, за капиталовите печалби в България или ЕС данък не се дължи. Съвсем отделна категория са забогателите от незаконна дейност или от недекларирани начинания, хазартът също се облага по друг ред. Получените в наследство имущества в рамките на семейството също не се облагат. За всички тези групи „богати“ няма значение колко ще е размерът на подоходния данък, техните високи доходи той не ги „лови“.

А какво стана с целта да се събират повече пари в бюджета? Впрочем, една от причините за запазването на данъчния модел при най-различни правителства – леви, десни или откровено популистки – е стабилното поведение на данъчните приходи дори в най-тежки кризи, от глобалната финансова, през дълговата в еврозоната до пандемията и последвалия период на политическа нестабилност. Предвидимостта е не само за бизнеса, тя е и за финансовия министър.

Може ли държавата да събира повече приходи от този данък? Може, но неизбежно с увеличаване на тежестта върху зараждащата се в България средна класа – всички онези, които изкарват прехраната си с висококвалифициран труд, с лични умения и предприемчивост, далеч без да попадат в общочовешкото разбиране за „богати“. Въвеждането на необлагаем минимум намалява приходите в бюджета, без обаче да помага значително точно на най-нуждаещите. Има вариант, в който правителството запазва пропорционалността на данъка, като просто увеличава размера, но така, че да не увеличи тежестта на мнозинството. Което постига точно нищо – за същите пари в бюджета малък брой домакинства, но не най-нуждаещите се, са получили минимално увеличение на дохода, голям брой не са усетили нищо, малък брой ще плащат повече и ще са недоволни. Политическа и фискална безсмислица.

Правителството всъщност няма рационален полезен ход за преразглеждане на плоския данък. Ако иска да пази средната класа, то ще трябва да запази действащата ставка до доста висок праг на дохода. Така обаче над прага ще останат много малко на брой данъкоплатци, следователно за да събира повече данъчен приход, ще трябва да се въведе изключително висока ставка. Статистика и аритметика – след като за три милиона данъкоплатци не трябва да се повишава данъкът, то за няколко десетки хиляди трябва да се повиши с много, ако целта е повишаване на бюджетните приходи. Това звучи добре в една медийна „класова война“, само че тези няколко хиляди заможни активни хора, заплашени от данъци от 40, 50 или повече процента (каквито сме имали в България през 1990-те) имат доста възможности да си организират делата така, че да не платят никакъв подоходен данък. А и вече коментирахме, че голяма част от въображаемия враг – „богатите“ – всъщност изобщо не получават доходите си под тази форма.

Тогава остава да се „удари“ голяма част от гражданите с по-високо облагане. Едва ли хората със заплата от, примерно, 1500 евро, се възприемат за особено богати – но в търсене на повече приходи чрез прогресия те ще плащат повече от сега. Което ни връща към казаното по-горе – няма как да се събират повече приходи в бюджета, които предполагаемо да се харчат за социални политики, без тежестта да бъде поета от средния данъкоплатец. И всичкото това – за неособено внушителен фискален ефект, сравним или по-нисък например от увеличението на заплатите в МВР за година или строителство на един лот магистрала. Но пък с цената на дългосрочно разрушаване на доверието както сред инвеститори и работодатели, така и сред огромното мнозинство граждани.

Източник: Институт за пазарна икономика