Повест за две реалности

Първите редове на “Повест за два града” на Чарлз Дикенс са запазили своята общовалидност и до днес. “Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време,” пише Дикенс, “това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта... пролетта на надеждата и зимата на отчаянието.”

Класическият роман на Дикенс, развиващ се в Лондон и Париж по време на Френската революция, заклеймява както социалната несправедливост на деспотичния стар режим (ancien régime), така и жестокостта на френските революционери. Когато попитали бившия китайски премиер Чжоу Енлай за мнението му относно Френската революция почти два века по-късно, той отговорил, че е „твърде рано да се каже“. Тази остроумна забележка, макар и вероятно резултат от погрешно разбиране, по съвършен начин улавя противоречивостта на Дикенс относно периода, за който пише.

Идеалите на Просвещението, които вдъхновяват французите да се изправят срещу Луи XVI, са били двигател и на Американската революция. Като и двете се осъществяват на фона на друга трансокеанска промяна - началото на индустриализацията. Комбинацията от по-либерален политически режим и значителен научен напредък поставя началото на най-големия разцвет в човешката история.

Покойният британският икономист Ангъс Мадисън изчислил, че докато световният БВП на глава от населението дори не се е удвоил между 1 в.с.Хр. и 1820 г., в периода между 1820 и 2008 г. той се е увеличил повече от десет пъти. И този забележителен растеж е придружен от също толкова удивителни подобрения в широк диапазон от социо-икономическите показатели. Средната продължителност на живот на световно ниво например се е увеличила от 31 до почти 73 години само за два века.

Преди два века научната и медицинска общност не били все още приели микробната теория за заболяванията и миризмата на телешко месо често се е приемала като причина за затлъстяването. Днес подобни вярвания изглеждат нелепи поради бързото развитие на научното познание. Не само че сега можем да прочетен човешкия геном, но също така се учим как да го променяме и пишем.

За професора по психология в Харвард Стивън Пинкър подобни постижения са знаци, че „Просветлението работи“. Освен това Пинкър твърди, че през последните няколко века е постигнат по-голям напредък, отколкото може да се отрази от повечето макроикономически показатели. Като пример той посочва разпростирането, както географски, така и практически, на защитата на индивидуалните и колективните права, както и на цялостното намаляване на насилието в световен мащаб.

Мащабът на постиженията на Просвещението често се подценява, тъй като сме склонни да помним и да приемаме за нормални по-скоро катастрофалните събития, отколкото всекидневните подобрения. Но докато тази склонностт е пагубна за вземането на решения, също толкова пагубно е и прекомерното самодоволство. Все пак има достатъчно причини, много от които са вторичен ефект от Просвещението, хората да бъдат неспокойни относно бъдещето.

В книгата си от 2013 г. „Великото бягство“, нобеловият лауреат по икономика Ангъс Дийтън посочва как напредъкът в намаляването на повсеместната оскъдица, глад и преждевременна смърт през последните 250 години оставя зад себе си много социални групи. Въпреки че неравенството на световно ниво напоследък е смекчено от икономическия растеж на страни като Китай, многобройни проучвания установяват, че неравенството в самите държави се увеличава. В страни като САЩ голяма част от населението няма достъп до адекватно медицинско лечение, и дори самата демокрация сякаш се подкопава.

Днешното общоприето схващане свързва появата на популистките движения по света, включително на избирането на президента Доналд Тръмп в САЩ, с хората, които са пропуснали ползите от глобализацията. Въпреки това много от политиките на Тръмп, не на последно място намаляването на данъците на богатите, имат за цел да запазят привилегиите на икономическия елит. Тръмп прави много малко, за да се справи със страховете на онези, които се чувстват изоставени, но се опитва чрез класически примамки да прикрие този факт. Съответно посочва Китай като причина за икономическите проблеми на американците.

Резултатът от подхода „Америка на първо място“ на Тръмп и всяваният страх от всичко чуждо цели да подкопае глобалното сътрудничество. Национализмът, който е част от потенциално вредното наследство на социалната революция от края на осемнадесети век, се завръща, следвайки нарастващите патриотични и ксенофобски страхове.

По същия начин научното и технологично наследство от Просвещението не е изцяло положително. Теориите на Алберт Айнщайн и откриването на деленето на клетките през 1983 г. направи възможна ядрената енергия, но също така доведе до бомбардировките над Хирошима и Нагазаки, както и до бедствията в Чернобил и Фукушима. По същия начин технологичният прогрес остави основната национална инфраструктура потенциално уязвима на кибератаки. Освен това, както показа кризата от 2008 г., финансовото инженерство само по себе си носи много рискове.

Всички тези опасности са съпроводени от може би най-голямата заплаха, с която човечеството се е сблъсквало - промяната в климата. Особеното в тази заплаха е фактът, че не се проявява под формата на еднократно, внезапно сътресение. По-скоро тя е кумулативно явление, чието влияние все още бихме могли да намалим. Точно както технологичният напредък ни доведе до това положение, така може и да ни спаси от него. В крайна сметка начинът, по който светът сложи точка на разрушаването на озоновия слой, бе чрез технологичните иновации и международните усилия за приемането на Монреалския протокол от 1987 г.

За щастие научният разум е способен да създаде инструменти за отстраняване на собствените си изстъпления. За нещастие обаче състоянието на политическото ръководство днес може да означава, че тези инструменти ще останат неизползвани. Светът е в отчаяна нужда от лидери, които да увеличат максимално ползите от науката и технологиите чрез колективно управление и международно сътрудничество. Без такова ръководство, това, което определяме като най-доброто време, може лесно да се превърне и в най-лошото.

Хавиер Солана е бил върховен представител на ЕС по въпросите на външната политика и политиката на сигурност, генерален секретар на НАТО и министър на външните работи на Испания. В момента е президент на Центъра за глобална икономика и геополитика на ESADE.

Авторско право: Project Syndicate, 2018.