Интервю | Рискът не е просто да пропуснем инвестиции, а да започнем да губим компании

Илия Кръстев е председател на Българската работодателска асоциация иновативни технологии (БРАИТ) и главен изпълнителен директор на A Data Pro. Работи активно по темите за развитието на технологичната индустрия, привличането на инвестиции, иновациите и подготовката на кадри.

С него разговаряме за трансформацията на българския технологичен сектор, който навлиза в нов етап от развитието си, в който ниските разходи за труд вече не са достатъчно предимство, а изкуственият интелект променя пазара на труда. Пред Economic.bg Кръстев коментира бъдещето на индустрията, риска от недостиг на кадри, конкуренцията за стратегически инвестиции и реформите, от които България се нуждае, за да остане конкурентоспособна.

Г-н Кръстев, България дълго време беше възприемана като евтина дестинация за високотехнологичния бизнес, но това вече се променя. Секторът е изправен и пред нови предизвикателства, включително заради AI. На този фон изчерпва ли се досегашният модел на развитие на българската високотехнологична индустрия?

По-скоро преминаваме в следваща фаза на развитие, както се случва с този модел навсякъде. Преди около 15 години България беше много привлекателна дестинация за инвестиции заради съчетанието на конкурентни разходи и налични специалисти. Това предимство не е изчезнало напълно, но днес позициите ни се основават и на опита, който натрупахме през тези години.

Благодарение на инвестициите, особено на големите международни компании, локалният талант се наложи като значителна група от професионалисти, които могат да разработват продукти, да управляват екипи и да участват във вземането на бизнес решения. Именно този капацитет е една от най-важните основи за развитието на икономиката оттук нататък.

Променя се обаче начинът, по който ще постигаме растеж. Увеличаването на броя на заетите в индустрията ще достигне своя предел, а трансформацията на част от позициите вече е в ход. Следващият етап трябва да бъде свързан с по-висока добавена стойност: със същия брой хора да създаваме продукти и услуги, които ни позволяват да постигаме по-висока рентабилност и да привличаме нови инвестиции. Това означава конкурентоспособността ни да зависи във все по-голяма степен от знанията и способностите ни, а не само от равнището на разходите.

В този контекст все по-трудно можем да разглеждаме софтуерната индустрия като самостоятелен сектор, защото тя се интегрира с роботиката, изкуствения интелект и останалите икономически дейности. Именно в тази интеграция е възможността България да запази ролята си на значим фактор в региона.

Затова разговорът трябва да бъде за иновациите в България и за развитието на индустрията като цяло, отвъд дигитализацията. Необходимо е да излезем и от навика да се фокусираме единствено върху положителните си качества, без това да води до достатъчно конкретни действия. Когато представяме страната в чужбина, е естествено да подчертаваме предимствата ѝ; вътрешно обаче задачата ни е да определим как заедно можем да ускорим промяната в икономиката и какво трябва да направи всеки от участниците в този процес.

Една от най-сериозните пречки пред подобна трансформация е страхът на хората дали уменията им ще останат необходими и дали работата им ще продължи да има стойност. Този страх често води до защита на познатия модел и до убеждението, че можем да продължим да работим по същия начин. Времето за адаптация обаче се съкращава, защото технологиите променят икономиките с все по-голяма скорост. Затова нагласата, че постепенно ще се приспособим и ще намерим мястото си, вече не е достатъчна, необходимо е да вземаме решения и да действаме сега.

Кои конкретни дейности, които досега носеха приходи на българския високотехнологичен сектор, са най-застрашени от свиване през следващите три до пет години?

Най-силен натиск очаквам върху дейностите, които традиционно се възлагат на хора в началото на професионалното им развитие. Промяната вече се вижда в обявите за работа: възможностите за кандидати без опит са много ограничени, а компаниите все по-често търсят специалисти, които могат бързо да поемат самостоятелна отговорност. Според мен, през следващите години значителна част от началните позиции в сегашния им вид ще отпаднат или ще се променят съществено.

Този процес поставя пред индустрията въпрос, за който все още нямаме достатъчно добър отговор: как ще създаваме нови специалисти, ако се свива възможността те да навлязат в професията? Досега началните позиции позволяваха на по-младшите професионалисти постепенно да натрупват практически опит, да разбират работата на екипа и бизнеса, за да могат след време да поемат по-сложни задачи. Когато част от тези дейности се автоматизират, трябва да намерим друг начин да осигурим това развитие. Не можем да очакваме всички да идват подготвени, ако няма къде да придобият необходимия опит.

Затова промените излизат извън рамките на отделната компания и засягат едновременно образованието, младежката заетост и бъдещия капацитет на сектора. Образованието ще трябва да се доближи до променящите се изисквания на работата, а компаниите – да преосмислят начина, по който обучават и развиват начинаещите. Дори когато нуждата от определени задачи намалява, необходимостта от следващо поколение професионалисти остава. Ако не намерим решение на този въпрос сега, рискуваме след няколко години да търсим опитни хора, на които днес не сме дали възможност да започнат.

Как бизнесът адресира проблема с изчезващите начални позиции и създаването на празнина, която впоследствие ще затрудни намирането и развитието на нови специалисти?

Разминаването е в две посоки: подготовката на младите хора, които излизат от образователната система, се влошава, а изискванията за започване на работа се повишават. Тази „ножица“ се отваря все по-широко и бизнесът се затруднява да компенсира разликата със собствени усилия.

Дългосрочният въпрос е какво променяме в образованието, така че завършващите да имат реална възможност за професионален старт. Същевременно компаниите трябва да решават непосредствените задачи на собствената си трансформация – как да останат конкурентоспособни, да променят начина си на работа и да запазят мястото си на пазара. Между тези два хоризонта има напрежение: необходимостта да подготвяш специалисти за следващите десет години се сблъсква с несигурността как ще изглежда бизнесът дотогава.

Разбира се, все още има компании, които продължават да наемат и обучават млади хора, но мащабът далеч не е същият. Трудно е да очакваме от големите работодатели да запазят досегашните модели за подготовка на начинаещи, когато преосмислят собствените си структури, дейности и потребности от кадри. За част от тях залогът е дали ще запазят мястото си на пазара, което поставя непосредствената трансформация на преден план пред дългосрочните инвестиции в подготовка на кадри.

Затова е необходима много по-ясна роля на държавата в прехода от образование към заетост. Програмите за развитие на кадри могат да бъдат част от решението, но липсва достатъчно конкретен разговор как да бъдат съобразени с променящите се нужди на бизнеса и как да подпомагат компаниите, които инвестират в подготовката на млади хора.

Ако не намерим работещ подход сега, рискуваме след десет години да разполагаме с много по-развити технологии и дигитализирани процеси, но с недостатъчно подготвени хора, които да работят с тях и да развиват компаниите. Тогава самата дигитализация няма да е достатъчна, за да осигури растеж.

Какво се случва с академиите, които през годините подготвяха кадри за високотехнологичния бизнеса? Ще успеят ли да се трансформират?

Моделът, по който тези академии се развиваха, вече е под натиск. Част от тях се свиват, други се трансформират или прекратяват дейността си, защото потребностите, на които отговаряха, се промениха. Те имаха ясна роля в период, когато бизнесът търсеше голям брой хора на начално ниво: в рамките на няколко месеца да дадат на човек достатъчна подготовка, за да започне работа и да продължи да се развива в компанията. Днес това търсене вече не е в същия мащаб.

Някои академии вероятно ще намерят новото си място, но според мен преминаването към изцяло онлайн обучение не е достатъчен отговор. За мотивирания човек, който знае какво иска да научи и може да работи самостоятелно, достъпът до съдържание вече не е основната пречка. По-трудният въпрос е как достигаме до младите хора, които имат нужда от насоки, индивидуална подкрепа и последователна работа, за да развият способностите си.

Тук академиите могат да имат важна роля, особено извън София, където трябва да работят по-пряко с учениците. Разликата между най-добре подготвените млади хора и останалите е съществена и няма да я преодолеем единствено чрез преобразуването на повече курсове достъпни онлайн. Необходима е работа с конкретните потребности и пропуски на всеки, което изисква различен от масовото обучение подход.

Другата посока за трансформация е развитието на вече работещи специалисти - как човек на средно професионално ниво да придобие задълбочените знания и умения, необходими за по-сложни задачи и по-голяма отговорност. Това обаче е значително по-трудно от подготовката за начална позиция, защото изисква обучение, съобразено с натрупания опит и с конкретните проблеми, които специалистът трябва да решава. Именно в способността да осигурят такова развитие ще бъде изпитанието за академиите.

Вие често говорите за необходимостта от стимули за R&D (научноизследователска и развойна дейност). Как трябва да изглежда един работещ модел за подкрепа на тези инвестиции?

Работещият модел трябва да свързва три неща: данъчните стимули, достъп до публична научна и технологична инфраструктура и финансиране на различните етапи от развитието на една компания. Всеки от тези инструменти има своята роля, но ефектът ще бъде ограничен, ако се прилагат изолирано и бизнесът не може да планира инвестициите си спрямо тях.

При данъчните стимули един от стандартните механизми е увеличеното признаване на разходите за научноизследователска и развойна дейност. В България вече е предвидено допълнително признаване на 25% от тези разходи при определени условия. За бизнеса е съществено да има яснота кои дейности отговарят на изискванията, как се доказват разходите и как облекчението се прилага на практика, така че компанията да може да отчете ефекта му, още когато взема инвестиционното решение.

Този механизъм обаче има ограничение: непосредствената полза е за компаниите с облагаема печалба. Фирмите, които инвестират интензивно в разработването на нов продукт, често преминават през период, в който още не реализират печалба, и намаляването на данъка не решава текущата им нужда от ресурс. Затова е нужно да се предвидят и други стимули, включително възможности за облекчаване на осигурителните разходи за хората, пряко ангажирани с научноизследователска и развойна дейност.

Искането ни е държавата да създаде предвидими условия, при които инвестицията в развойна дейност има положителен ефект и върху данъчната тежест на компанията. Това е в интерес и на публичните финанси, защото дългосрочно по-високите приходи зависят от способността на бизнеса да създава по-конкурентни продукти и услуги.

Втората част е публичната инфраструктура. България разполага със суперкомпютъра Discoverer, който се използва за научни и приложни проекти и има публикувани правила за достъп. Въпросът е доколко тази инфраструктура е практически достъпна за по-широк кръг компании, включително за малките екипи, които нямат опит с подобни ресурси. Те трябва да могат лесно да разберат как да кандидатстват, при какви условия ще работят и каква техническа подкрепа могат да получат. Държавата може да подпомага и част от разходите за използване, но цената е само един от факторите. Трябва да оценяваме тази публична инвестиция и през резултатите - какви разработки позволява, до какви приложения води и колко компании успяват да се възползват от нея.

Третият аспект е свързаността между публичните инструменти за финансиране. ББР, Националният иновационен фонд, Фондът на фондовете и европейските програми имат различни функции, а структури като София Тех Парк допълват средата с инфраструктура и услуги. Не е необходимо всички да работят по еднакви правила, но трябва да има последователност между тях и яснота какво може да получи една компания на всеки етап.

Едно предприятие трябва да може да планира пътя си от първоначалната разработка през излизането на пазара до разрастването на бизнеса, с достъп до подходящо финансиране на всяка стъпка. Ако инструментите се появяват непредвидимо и между тях остават празнини, дори значителният публичен ресурс няма да даде резултата, който очакваме. Именно тази връзка между стимулите, инфраструктурата и финансирането трябва да бъде в основата на модела.

В България има много стартъпи, но сравнително малко компании, които успяват да пораснат значително. Защо фондовете за рисков капитал все повече гледат извън страната и как това се отразява на местната екосистема?

Големият брой стартъпи сам по себе си е положителен сигнал, защото показва предприемаческа активност и способност да се създават нови компании. По-важният въпрос е колко от тях успяват да преминат към следващия етап, да намерят устойчив пазар за продукта си и да разраснат бизнеса. Именно тук ограниченията на българския пазар стават особено видими.

Фондовете също се промениха. Ако преди беше обичайно да се създаде фонд с фокус върху България, днес все повече от тях разглеждат поне Югоизточна Европа. Капиталът и конкуренцията между инвеститорите нараснаха, но броят на компаниите, които отговарят на изискванията им за инвестиция и потенциал за растеж, не се увеличава със същото темпо. За да инвестират ефективно, фондовете разширяват географския си обхват, защото българската екосистема сама по себе си трудно може да осигури достатъчно възможности за всички.

За местните компании това означава, че се конкурират за финансиране с предприемачи от повече пазари, част от които имат съществено предимство още в началото. На среща на глобалния борд на Endeavor разговарях с предприемач от Египет, който разработва продукти, сходни с нашите. Той обаче разполага с голям вътрешен пазар, на който може да започне да продава и да натрупа клиенти, преди да излезе международно. Българската компания много по-рано трябва да търси растеж извън страната, при това с ресурсите и опита на бизнес, който тепърва се изгражда.

Същевременно фондовете са значително по-професионални в сравнение с преди десет години, а подборът на компании е по-прецизен. Това е положително, но когато в тях участва публичен ресурс, трябва да е ясно как се съчетава търсенето на възвръщаемост с целта да се развива местната екосистема. Част от тази задача е да се даде възможност и на по-широк кръг компании да достигнат етапа, на който могат да привлекат следваща инвестиция.

Тук стигаме и до по-общата разлика между Европа и САЩ, както в мащаба на рисковия капитал, така и в готовността да се поема риск. Американският модел в по-голяма степен допуска, че малък брой изключително успешни инвестиции могат да компенсират загубите от останалите. В Европа подходът е по-консервативен, което ограничава възможностите за финансиране на компании с по-несигурен, но значителен потенциал. Ако очакваме всяка инвестиция да предлага висока степен на предвидимост, ще пропускаме именно част от разработките, които могат да създадат нови пазари и да доведат до голям растеж.

Доста млади компании, започнали в България, избират в някакъв момент да се преместят в чужбина. Какво ги гони оттук?

Основните фактори са предвидимостта на законодателната рамка, защитата на интелектуалната собственост и достъпът до капитал. За една млада компания е важно да знае, че правилата, по които изгражда бизнеса си, няма да се променят непредвидимо и че може да разчита на защита на разработките си. Това създава доверие и у инвеститорите, които трябва да имат сигурност при какви условия влагат средствата си.

Достъпът до капитал става особено важен, когато компанията премине от първоначалното развитие на продукта към разрастване на бизнеса. Тогава необходимото финансиране е в съвсем различен мащаб, а други пазари предлагат повече възможности за привличането му.

В основата обаче остава доверието в средата. Когато предприемачът избира къде да развива компанията си, той трябва да може да планира дългосрочно и да е уверен, че създаденото от него ще бъде защитено. Ако тази увереност липсва, предимствата, които България предлага в други отношения, трудно могат да я компенсират.

Кои са държавите в Европа и региона, които в момента са най-преките конкуренти на българския технологичен сектор?

В региона бих откроил Гърция, която се превръща във все по-сериозен конкурент за привличането на инвестиции в технологии и иновации. Интересна е разликата в начина, по който се развиха двете екосистеми. В България водещата роля беше на предприемачите и частния сектор, а държавата се включваше впоследствие с отделни мерки. В Гърция държавната политика имаше по-активна роля за изграждането на средата чрез стратегии, последователни инициативи и целенасочено привличане на инвеститори. Това показва колко важна е връзката между предприемаческата активност и ясната посока на публичните политики.

В по-общ европейски план Ирландия може да се посочи като пример. Тя показва как държава с малък вътрешен пазар може да изгради силна международна позиция в технологиите, когато провежда последователна политика за привличане и задържане на инвестиции. Така че размерът на пазара е ограничение, но не е оправдание за липсата на амбиция или дългосрочен подход.

Конкуренцията обаче не се ограничава до Европа. За технологичните компании САЩ са важна алтернатива, както за финансиране, така и за разрастване на бизнеса, което поставя въпроса доколко европейската среда им позволява да се развиват със същата скорост. Част от отговора е в регулациите, но според мен решението не е те да бъдат премахнати. Бизнесът има нужда от правила, които създават доверие и предвидимост, като същевременно могат да се адаптират към технологичните промени.

Европа избра рано да постави регулаторна рамка около новите технологии, но процесът на вземане на решения и прилагане на правилата остава бавен. Когато технологиите и пазарите се променят за месеци, а институционалният отговор отнема години, това се превръща в конкурентен недостатък. Затова въпросът е как да съчетаем необходимите защити с бързината, от която компаниите се нуждаят, за да разработват продукти, да привличат инвестиции и да растат.

В този контекст какви остават днес предимствата на България, с които технологичният сектор може да привлича чуждестранни инвестиции?

България има натрупан опит и успешни примери, които показват, че тук може да се развива технологичен бизнес. Разполагаме с хора, които през годините изградиха индустрията, управляваха международни екипи и проекти и създадоха продукти за глобалния пазар. Този капацитет продължава да бъде конкурентно предимство, но тежестта му при вземането на нови инвестиционни решения намалява, ако не е подкрепен от подходяща среда.

Членството на страната ни в ЕС и НАТО, както и участието в еврозоната, също са важна основа за доверието на международните инвеститори. Те обаче не могат да заместят предвидимите правила и работещите институции. Прилагането на регулациите може да се превърне в пречка, когато процедурите са бавни, отговорностите са неясни и компаниите не могат да преценят при какви условия ще реализират проектите си.

Водил съм разговори с големи технологични компании, които разглеждат възможности за изграждане на мащабна инфраструктура. Един от основните им въпроси е как да поемат инвестиционен ангажимент от такъв размер, ако не е ясно коя институция взема решенията и дали след шест месеца условията няма да бъдат различни. За тях е необходимо още в началото да знаят при какви правила ще могат да използват инфраструктурата, да обучават модели с изкуствен интелект и да ги прилагат в реални продукти и услуги.

Затова натрупаната репутация и наличието на специалисти трябва да бъдат подкрепени с по-стабилна и предвидима регулаторна среда, ясни процедури и срокове за решения. Имаме основа, върху която да привличаме следващото поколение технологични инвестиции, но не можем да разчитаме, че успехите от миналото сами ще доведат новите инвеститори.

БРАИТ често предупреждава за рисковете от повишаването на данъците и максималния осигурителен доход. Колко още може да поскъпне висококвалифицираният труд, преди България действително да започне да губи проекти и инвестиции заради цената?

Не бих свел въпроса само до конкретен праг на цената на труда. Компаниите оценяват разходите заедно с уменията на хората, предвидимостта на средата и възможностите за развитие. Когато данъчната и осигурителната тежест нараства, трябва да гледаме и какво предлагат държавите, с които се конкурираме за същите инвестиции.

Конкуренцията е сериозна и при задържането на вече установени бизнеси. Ако една компания е ключова за местната екосистема, около нея се развиват специалисти, партньори и нови бизнеси. Затова запазването на развойните ѝ екипи и привличането на следващите ѝ инвестиции трябва да бъдат приоритет, подкрепен с конкретни условия и стимули.

За България това означава да разглеждаме заедно тежестта върху труда, подкрепата за развойна дейност и достъпа до капитал за разрастване. Не можем да очакваме компаниите да поемат постоянно по-високи разходи, без да подобряваме условията, в които работят. Въпросът е какви основания им даваме да продължат да инвестират тук.

Като председател на БРАИТ имате разработен пакет от искания и реформи. Кои са най-важните неща, които трябва да се случат през следващата година, включително извън сферата на технологиите?

Най-важният приоритет трябва да бъде образованието, защото от него зависи способността ни да осъществим почти всяка друга промяна в икономиката и обществото. В БРАИТ имаме пакет от предложения, които смятаме за наложителни. Трябва обаче да разбираме, че дори да започнем да ги прилагаме веднага, резултатите няма да дойдат за една година. Натрупаните дефицити ще продължат да се отразяват на подготовката на младите хора, което прави всяко следващо отлагане още по-трудно за компенсиране.

В предизборните разговори образованието често се свежда до спорове като това да има религия като предмет и достатъчно ли се изучават българската литература и история. Принадлежността и чувството за общност са важни, но този разговор не изчерпва задачата на училището. Трябва да обсъждаме и дали децата ще могат да разбират света, в който навлизат, да вземат самостоятелни решения и да намерят своето място в него.

Моделът, при който придобиваш професия и разчиташ на едни и същи знания през следващите тридесет години, е все по-неприложим. Младите хора ще трябва да усвояват нови умения, да сменят професионалната си посока и да преминават през периоди на несигурност. Затова образованието трябва да развива способността им да учат, да мислят логически и да решават проблеми, а финансовата грамотност да бъде част от подготовката им за самостоятелен живот.

Конкретните ни предложения включват преструктуриране на учебните програми, външна оценка на училищата и развитие на управленските умения на директорите. Промяната в съдържанието трябва да върви заедно с промяна в начина, по който оценяваме резултатите и управляваме училищата. През следващите години трябва да започне реалното прилагане на тези мерки, с ясни отговорности и срокове.

Има и по-широк обществен въпрос: как човек ще може да премине към нова професия, ако това означава известно време да учи и да остане без доход? Трябва да мислим как подкрепяме тези преходи, защото от възможността хората да се адаптират зависи и стабилността на обществото.

Образованието трябва да подготвя и активни граждани, които могат да формират и защитават собствена позиция. Това предполага отговорност и готовност да понесеш неудобство или критика, когато отстояваш убежденията си. Ако сме активни само когато е удобно и няма никаква цена за нас, трудно можем да очакваме да променим средата, в която живеем.

Образованието е фундаментално, но реформите там изискват време. Ако говорим конкретно за инвестиционния и бизнес климат, какъв трябва да е другият голям приоритет?

Другият голям приоритет трябва да бъде привличането на стратегически инвеститори от западните пазари, с които сме икономически и политически свързани. Това изисква ясна посока и разбиране, че изборът на партньори в стратегическите индустрии има дългосрочни последици. Няма нищо лошо в търговските отношения с Китай, но не бива да приемаме, че всяко партньорство е неутрално спрямо останалите. Особено в чувствителни технологични области участието на китайски компании може да направи други инвеститори по-предпазливи към дългосрочни ангажименти.

Необходимо е да подготвим конкретни инвестиционни пакети, с които да излезем пред потенциалните партньори. Например да определим подходящи локации за центрове за данни, индустриални паркове или производства и да представим ясно инфраструктурата, условията, процедурите и сроковете за реализация. Така инвеститорът ще може да оцени реална възможност, вместо сам да установява какво е необходимо, за да осъществи проекта си в България.

Следващата стъпка е тези възможности да бъдат представяни целенасочено в страни като Франция, Германия, Великобритания и САЩ. Държавата разполага с дипломатически представителства, търговски аташета и институции за насърчаване на инвестициите, които трябва да работят координирано по конкретни проекти и с конкретни потенциални инвеститори. Принадлежността ни към тези пазари трябва да се превръща в икономически възможности.

Това е важно и за устойчивостта на инвестициите. Когато решението за присъствие в България се основава предимно на броя служители и разходите за труд, то лесно може да се сведе до сравнение в една таблица. Ако разходите се повишат, следващият проект или разширяването на екипа могат да бъдат насочени другаде. Когато обаче компанията е вложила значителен капитал в производство, развоен център или дигитална инфраструктура, ангажиментът ѝ към страната е по-дългосрочен. Именно такива инвестиции трябва да търсим, защото създават по-здрава основа за развитие на хора, доставчици и нови бизнеси около тях.

През миналата година имаше заявки за привличане на големи технологични инвестиции, включително AI гигафабрики. Имаше ли реални действия и изпуснахме ли тази възможност?

Има заявки, включително обявеното предстоящо изграждане на гигафабрика за изкуствен интелект в България. Въпросът обаче е как тези заявки се превръщат в реални инвестиции, с конкретни инвеститори, осигурено финансиране и ясни срокове. Не бих казал, че сме изпуснали възможността напълни, но времето има значение, защото останалите държави в региона също работят за привличането на такива проекти.

В Хърватска например беше представен проектът Pantheon с обявена стойност над 50 млрд. евро. Той също предстои да бъде реализиран, но показва мащаба на амбицията и конкуренцията за този тип инвестиции. Ако подобен проект се осъществи, ефектът му ще излезе далеч извън самия център за данни, защото около него могат да се развият научни партньорства, доставчици и нови технологични компании. Това променя привлекателността на цялата страна за капитала и специалистите от региона.

Затова рискът за България е по-голям от пропускането на една инвестиция. Ако около нас се създават такива възможности, а ние изоставаме, може да започнем да губим и компании, които вече работят тук. Имаме добри специалисти, дигитална инфраструктура и енергийни мощности, върху които можем да стъпим, но тези предпоставки трябва да се превърнат в конкретни условия за инвеститорите. Именно тук е работата на държавата: да осигури координацията, предвидимите процедури и скоростта, с които един проект може да бъде реализиран.

Как бихте измерили успеха на технологичната политика на България до 2030 г. – с повече заети във високотехнологичния сектор, с голям стратегически инвеститор или с друг показател?

Бих измерил успеха с растежа на икономиката и с производителността, защото трябва да спрем да разглеждаме технологичния сектор като отделна група компании. Технологиите имат значение за цялата икономика, а въпросът е доколко бизнесът успява да използва софтуер, изкуствен интелект и роботизация, за да бъде по-конкурентоспособен и да създава по-висока добавена стойност. Именно този ефект трябва да търсим и в растежа на БВП.

Броят на заетите в IT сектора сам по себе си няма да ни даде отговора. Можем да имаме същия брой специалисти, но много по-голям икономически принос от работата им, включително чрез решенията, които разработват за други индустрии. Големият стратегически инвеститор също е важен, но трябва да гледаме какво се развива около него и как инвестицията му повишава възможностите на останалия бизнес.

Това е особено важно за България, защото не можем да разчитаме, че растежът ще идва от непрекъснато увеличаване на работната сила. Демографските процеси няма да се обърнат до 2030 г., а децата, които се раждат днес, ще влязат на пазара на труда много по-късно. Привличането на хора от чужбина може да компенсира част от недостига, но ще трябва да произвеждаме повече и с по-малко хора. Ако технологичната политика ни помага да постигнем това, значи работи.