Външната политика на ЕС е провал

Президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган изпрати турски войски в Либия, което чисто и просто припомня на Европейския съюз колко безсилна външна политика води. Там трябваше да бъдат изпратени европейските сили, които да се намесят дипломатически. Вместо това Турция и Русия са готови да разделят страната подобно на Сирия в сфери на влияние, които биха разрушили интересите на Европейския съюз, пише Bloomberg в свой анализ.

ЕС изглежда не на място в Иран – страната, която ще иска възмездие от САЩ за убийството на върховния ирански главнокомандващ Касем Солеймани. Днес Иран се оттегли от сделката за ядрено споразумение със САЩ и страни от ЕС – Франция, Германия и Великобритания, постигната през 2015 г. Тази сделка бе смятана за едно от най-големите постижения на европейската външна политика, а днес вече е поредната индулгенция на европейската наивност.

Както в Иран, така и в Либия Европейският съюз има жизненоважни интереси. Триполи обаче се движи в лодка далеч от европейските брегове. Страната се е превърнала в убежище за трафик на хора и център за мигранти, които се насочват към Европейския съюз. Териториалните води на Либия стигат до тези на Турция, Гърция и Кипър, които се борят за права за сондаж на газ.

Вместо да заеме неутрална дипломатическа позиция, членките на съюза подкрепят и двете опозиционни страни в гражданската война в Либия. Италия, която нахлу в Либия и пое управлението ѝ през 1911 г., подкрепя правителството, водено от Файез ас Сарадж и подкрепено от Обединените нации. Франция, от своя страна, подкрепя противниците, водени от лидера на въоръжените сили в източната част на Либия, Халифа Хафтар. И това е само един пример за неуместната външна политика на ЕС. 

Тази слабост контрастира силно в силата на обединението, което ЕС е намерил в други сфери. Търговията се превърна в световна суперсила чрез обединените действия, дори когато това означава компромис на национално ниво в интерес на Съюза. Все още обаче външната политика и отбраната се смятат за изцяло национални въпроси.

На теория ЕС се старае да използва дипломатичен тон. Върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността – испанецът Жозеп Борел – е наясно с нуждата от повече обединение. В интервю преди време той разкри притесненията си, че в свят, в който САЩ, Китай, Русия, Турция и други страни преследват безмилостна политика, Европейският съюз може да се превърне от играч в игрище.

Това, което Борел може да направи отвъд срещите с външните министри на държавите членки, не е много. Тези срещи не водят до особени успехи, след като решенията трябва да се взимат с пълно мнозинство и анонимно. В резултат на това дори малката Малта може да наложи вето над каквото и да било. Така миналата година се стигна до вето върху резолюцията на Венецуела.

Някои големи икономики като Китай излизат точно с подобни стратегии – финансират големи инфраструктурни проекти с доста бележки под линията в членки като Португалия, Гърция и Унгария, а в замяна тези партньори налагат вето на някои декларации и решения на ЕС, които биха могли да ощетят Китай.

Едно от очевидните решения е да се премахне изискването за единодушие и да се въведе квалифицирано мнозинство за гласуване по въпроси от външната политика. Подобни предложения не липсват. Ако бъдат приети, ЕС може да налага санкции и да разрешава граждански мисии, стига 55% от държавите членки, представляващи поне 65% от населението на ЕС, да са за. (Разполагането на войските все още ще бъде решение за държавите членки).

Скептиците виждат в предложението още загуби на националния суверенитет и възможност мненията на малките страни да бъдат игнорирани, а това може да доведе и до нова порция евроскептицизъм. Тези, които вярват в това решение, обаче, са на мнение, че по този начин ЕС ще стане по-мощен.

Дори подобно предложение да бъде прието, то няма да разреши целия проблем с външната политика на ЕС, защото страните членки ще продължат да игнорират политики, които не харесват. Те правят това непрекъснато и в това число влизат и държави, които се хвалят, че правят само добро на Съюза. Пример е Германия. Европейската комисия, парламент и съвет – "големите три в ЕС" – заедно с повечето от страните членки се възпротивиха на втория газопровод между Русия и Германия през Балтийско море – "Северен поток-2". Притесненията бяха, че това би могло да увеличи енергийната зависимост от Русия и да застраши източноевропейските държави, през които газът преминава в момента. Но Германия, благодарение на русофилията си и социалдемократите в коалиционния кабинет, задвижи проекта напред.

Подобни фундаментални различни представи за света и заплахите, произтичащи от тях, са половината проблем. Другата половина е свързана с нуждата от отричане на властовата политика. За разлика от това, тенденцията в световната политика се е превърнала от идеализъм към реализъм, от многостранност към едностранност и от мека към твърда сила.

Геополитическите конкуренти на ЕС – в това число и Китай, и САЩ – разбират силата си като континуум, който започва от търговия и валута, преминава през технология, инвестиции, миграция и енергия и завършва със самолетоносачи, ракети и удари с дрон, какъвто уби иранския военен генерал.

„Ако само проповядваме принципите си и бягаме от упражняването на власт, нашият континент може да е винаги прав, но рядко ще бъде от значение“, коментира премиерът на Нидерландия, Марк Рюте.

В Иран, Ирак и Персийският залив Европейският съюз вече е близо до изолация и липса на връзка. По време на дългата война в Либия между отомани и европейци, ЕС отново отсъства. Турция въоръжава Сарадж от ноември месец, а в замяна той очерта морските си граници с Турция, които обаче блокират част от сондажа на газ на Израел, Кипър и Гърция. Обединението може да иска сдържаност и ограничения по всички въпроси, но решенията за войната и мира вече се взимат от други. И така, от Иран до Либия - Европейският съюз отново се провали с интересите си по всеки възможен начин.