Дефицитът не е това, което е

Както всеки октомври, преди дни бе публикуван проектът на държавен бюджет за следващата година. Както всеки октомври, проектобюджетът залага дефицит, т.е. превишение на разходите над приходите. И както всеки октомври, отново в средносрочна бюджетна прогноза се говори за бюджетна консолидация. При положение, че последните 2 години бюджетът приключва на излишък и по всичко личи, че и 2018 г. няма да е изключение.

Тук ще си позволим да обясним, че бюджетната консолидация означава свиване на дефицита посредством мерки за намаляване на разходите, увеличаване на приходите или и двете заедно. Консолидация, разбира се, може да се прави, когато има дефицит.

Абсурдното в българската ситуация е, че дефицит няма – напротив, от 3 години насам бюджетът е на излишък. В същото време последните няколко законопроекта за държавния бюджет, които впоследствие стават закони, продължават да говорят за следване на политика на консолидация и да залагат дефицити, които постепенно да се изчистят в следващите 2-3 години. Това, разбира се, не се случва, поради простата причина, че още от първите месеци на годината, всяка от последните 3 години, бюджетът трупа излишъци и така завършва и годината.

Излишъците в бюджета, сами по себе си, не са нещо лошо, напротив – силно препоръчителни са в период на висок икономически растеж. Тук обаче говорим както за бюджетно изпълнение, така и бюджетно планиране – т.е. при прогноза за добър икономически растеж, още на етап планиране на бюджета се препоръчва залагане на излишък.

Проблемът с българските излишъци е, че те не се виждат на етап бюджетно планиране, а се появяват в хода на бюджетното изпълнение. И това се случва вече няколко поредни години, което навежда на мисълта не за слабости в планирането, а за целенасочена политика. Накратко, тази политика залага на умишлено подценяване на приходите и надценяване на някои разходи (по-конкретно капиталовите разходи) с цел непрозрачно и безконтролно харчене в края на годината, единствено по усмотрение правителството и без санкцията на парламента.

Неотдавна писахме за тези извънредни разходи на правителството през 2016 и 2017 г. Дискреционните разходи са концентрирани през последните два месеца на годината и подхранват съмнения за неефективност, популизъм или лобизъм. Така например, около една четвърт от консолидираните разходи през декември 2016 и 2017 г. са отпуснати с решение на МС, т.е. дискреционно, без гласуване в парламента и без обществено обсъждане за необходимостта, целесъобразността и ефективността на тези разходи.

Проектобюджетът за 2019 г. показва, че правителството няма никакво намерение да скъса с тази порочна практика на „ръчно управление” на бюджета. Отново имаме заложен дефицит за годината (0,5% от БВП) при положение, че прогнозите на МФ за икономическия растеж и пазара на труда остават добри. 

Говорейки за прогнозите, следващата година може да се окаже не толкова добра, колкото предишните. Нито пък колкото МФ очаква. Всъщност, МФ е единствената институция, чиято прогноза за растежа следващата година превишава очакванията за настоящата. Последните месеци повечето международни институции, банки и анализатори започнаха да ревизират надолу очакванията си за растежа в Европа следващата година. Някои дори започнаха да говорят за все по-реален риск от нова рецесия в световен план в следващите 1-2 години, като сред тях освен дежурният „кризопредсказател” Нуриел Рубини, се наредиха и далеч по-умерени анализатори – както външни, така и вътрешни.

Дори и следващата криза да не настъпи още през 2019 или 2020 г., прогнозата на МФ за растежа на България през следващата година със сигурност се отличава със своя оптимизъм на фона на други прогнози (виж таблицата по-долу). При това прогнозата на ЕК, цитирана по-долу, е от междинната лятна прогноза, т.е. не е особено актуална и най-вероятно ще претърпи ревизия надолу в есенната прогноза на Комисията през ноември.

Сравнението между различните прогнози показва, че единствено МФ очаква засилване на растежа следващата година. ЕК очаква леко забавяне (което вероятно ще стане по-чувствително в следващата прогноза през ноември), а МВФ – по-сериозно. В същото време, прогнозите за инфлацията на МФ също сочат в обратна посока на тази, предвиждана и от ЕК, и от МВФ. МФ очаква ускоряване на инфлацията следващата година, докато ЕК и МВФ очакват успокояването ѝ. В резултат от тези прогнози, МФ базира бюджета за 2019 г. на един номинален БВП, който е доста по-висок от прогнозирания от ЕК и МВФ – както заради по-оптимистичния си поглед към реалния растеж на БВП, така и заради по-високите си инфлационни очаквания.

Предвид това, може да се окаже, че бюджетът следващата година е изправен пред риск от неизпълнение на целта за 0,5% дефицит заради по-ниски от очакваните приходи (които са пряко зависими от номиналния БВП). Срещу този риск буфери в бюджета към момента няма. Да не говорим, че по-сериозният риск от рецесия през 2019-2020 изобщо не се коментира или отчита по някакъв начин в средносрочната рамка.  

Като цяло, общата рамка на бюджета за следващата година се отличава с висока доза оптимизъм за икономиката, който идва в разрез с актуалните прогнози за забавяне на европейската и в частност на българската икономика на редица международни и вътрешни наблюдатели. Дори и оптимизмът на МФ да се оправдае, залагането на дефицит при очаквания за близо 4% реален растеж на икономиката е меко казано неоправдано и за пореден път демонстрира ясно желание за дискреционно (разбирай непрозрачно и безконтролно) харчене в края на годината.И в двата варианта - риск от забавяне на растежа или пък реалистични очаквания за добър ръст на икономиката – добрата политика би следвало да бъде залагането на излишък в бюджета. При неблагоприятен обрат този излишък ще работи като буфер срещу прекомерен дефицит, а при благоприятен сценарий - излишъкът е фискално отговорната цел при икономически растеж. Имайки предвид опита с обсъждането и гласуването на бюджета последните години, обаче, надали можем да очакваме някакви сериозни промени в заложения курс на „консолидация” и планиране на дефицити.