Какво е да си либерал

Анализ на Марио Варгас Льоса, перуански писател, един от водещите латиноамерикански романисти, публицисти и есеисти

2912 ~ 6 мин. четене

Също както и хората думите променят своя смисъл в зависимост от времето и мястото. Проследяването на тези промени е много поучително, макар че понякога подобна любознателност може да предизвика у нас многобройни съмнения. Например думата "либерал".

В романа "Дон Кихот" и в други литературни произведения от онази епоха тази дума се споменава няколко пъти. Какво е нейното значение тогава? Човек с открит характер, добре възпитан, толерантен, общителен. С други думи, човек, който предизвиква симпатия. В нея отсъстват каквито и да било политически и религиозни оттенъци. Само етнически и граждански – в най-широк смисъл.

В края на ХVІІІ век думата "либерал" променя своето значение и придобива нов смисъл, свързан с идеалите за свобода на френските и британски мислители от епохата на Просвещението /Джон Стюърт Мил, Джон Лок, Дейвид Юм, Адам Смит, Волтер/. Либералите се борят с робството и намесата на държавата в живота на хората, защитават частната собственост, свободата на търговията, конкуренцията, личностната свобода и се обявяват против догмите и абсолютизма.

През ХІХ век либералът е човек, който преди всичко проповядва свобода. Той се бори за светска държава, за отделяне на църквата от държавата и за освобождаването на обществото от религиозния обскурантизъм. Неговите разногласия с консерваторите и авторитарните режими водят много често до граждански войни и революции.

Либералите от онова време са тези, които днес наричаме хора с прогресивни възгледи, обявяващи се в защита на гражданските права /самото понятие човешки права се заражда в епохата на Великата френска революция/ и демокрацията.

С появата на марксизма и разпространението на социалистическите идеи либерализмът отстъпва първите позиции, защото се обявява в защита на политическата и икономическа система /капитализма/, която социализмът и комунизмът смятат да премахнат в името на социалната справедливост, отъждествявана от тях с колективизма и одържавяването. Думата "либерал" не променя навсякъде своето значение. В САЩ до ден-днешен с нея се обозначават хората с радикално мнение, социалдемократите или социалистите. Превръщането на комунистическото течение през социализма в авторитаризъм подтиква демократичният социализъм към центристки възгледи и го сближава /без да го обедини напълно/ с либерализма.

В наши дни "либерал" и "либерализъм", в зависимост от културата и страната, означават доста различни неща, а понякога дори са противоречиви. Партията на никарагуанския диктатор Самоса се наричаше либерална, също както се нарича и неофашистката партия в Австрия. Объркването достигна такъв размах, че диктаторските режими на Аугусто Пиночет в Чили и на Алберто Фухимори в Перу понякога се наричат "либерални" или "неолиберални", защото са приватизирали отделни предприятия и са открили достъп до пазара. С подобни извращение на либералното учение грешат и някои либерали, убедени, че то преди всичко има отношение към икономиката, в основата на която лежи пазарът, някакво вълшебно средство за разрешаването на всички социални проблеми. Тези хора, наричащи себе си либерали, достигат до такива форми на догматизъм и са готови да направят отстъпки на крайнодесните и неофашистите, че са дискредитирали либералните идеи, които мнозина днес смятат за прикритие на реакцията и експлоатацията.

При това трябва да се признае, че някои консервативни лидери като Роналд Рейгън /1981-1989/ в САЩ и Маргарет Тачър /1979-1990/ във Великобритания проведоха абсолютно либерални по своите цели и задачи икономически и социални реформи, давайки значителен тласък на културата на свободата, макар че в някои други области имаше движение назад. Същото може да се каже и по отношение на някои социалистически правителства, по-конкретно Фелипе Гонсалес /1982-1996/ в Испания и Хосе Мухика в Уругвай. Те постигнаха значителни успехи в областта на човешките права, слагайки край на вкоренилата се несправедливост по редица въпроси и създавайки по-широки възможности за по-бедните граждани.

Една от ясно изразените черти на либерализма в наши дни е това, че той се проявява там, където най-малко от всичко го очакват, и напълно отсъства там, където, според някои профани, трябва да се заяви. За хората и партиите трябва да се съди не по това какво те говорят, а по техните дела.

Лудвиг фон Мизес, философ и либерален икономист от така наречената австрийска икономическа школа, се обявяваше срещу либералните политически партии, защото според него, либерализмът трябваше да бъде култура, която захранва широк кръг от движения и течения, които даже при най-сериозните разногласия, имат общ знаменател в лицето на основополагащите либерални принципи.

Нещо подобно вече отдавна се случва във водещите демократични страни, където при всички различия /засягащи, преди всичко, не главните, а второстепенните въпроси/ между християндемократите, социалдемократите и социалистите, либералите и консерваторите, републиканците и демократите винаги съществува някакво съгласие, осигуряващо непрекъсната работа на всички държавни институции, приемственост на социалната и икономическа политика. Заплахата пред тази система представляват само екстремистките формации, като Националният фронт във Франция, Ломбардската лига в Италия, крайно левите и анархистичните групи и групички.

В Латинска Америка този процес не се развива толкова убедително. Заради слабата демократична култура, която има по-стабилна традиция само в Чили, Уругвай и Коста Рика, а в останалите страни се намира в зачатъчно състояние, там съществува по-сериозен риск от преобръщане на процесите и връщане към миналото, в сравнение с останалите части на света. Но демократичните процеси все пак набират сила и най-доброто доказателство за това са, че военните диктатури на практика прекратиха своето съществуване, а от въоръжените формирования останаха само ФАРК /Революционните въоръжени сили на Колумбия/. А и те самите са в състояние на клинична смърт, защото все по-малко хора ги подкрепят.

Освен анахронизма, каквато е Куба, съществуват правителства на популисти и демагози. Например Венецуела, мечтаеща да се превърне във велик катализатор на социалистическия революционен процес в Латинска Америка, преживява остра икономическа, политическа и социална криза, придружена от срив на националната валута, чудовищна скъпотия и разгул на престъпността и едва ли ще може да се превърне в образец на подражание, в какъвто искаше да я превърне Уго Чавес.

Либералите имат свой набор от основополагащи идеи. Че свободата - най-висшата ценност – е единна и неделима, именно тя осигурява настоящия напредък във всички области. Политическата, икономическата, социалната и културна свобода са неотделими една от друга и представляват единно цяло, което осигурява правосъдието, благоденствието, спазването на човешките права, равните възможности и мирния живот на обществата. Ако дори една от тези области на свобода бъде нарушена, тогава над всички останали надвисва опасност. Либералите смятат, че малката държава е по-ефективна, отколкото тази, която расте с големи темпове. И че когато това се случва, страдат не само икономиката, но и всички обществени свободи взети заедно. Те също смятат, че главната задача на държавата не е създаването на богатства, защото с това по-добре ще се справи гражданското общество в условията на свободния пазар, непризнаващ привилегии и уважаващ частната собственост. Осигуряването на безопасността, обществения ред, спазването на законността, образованието и здравеопазването са сред прерогативите на държавата, но не в монополна форма, а във формата на тясно сътрудничество с гражданското общество.

Тези и други либерални убеждения се реализират на практика по най-различен начин, зависейки от нивото на развитие на обществото, неговата култура и обичаи. За тяхното осъществяване няма строги формули и единни рецепти. Прибързаните и необмислени либерални реформи, които не почиват на съгласието на всички страни, могат да доведат до разочарование, да предизвикат безредици и политически кризи, поставящи под съмнение демократичния строй. Това е също толкова важен принцип на либералното мислене, както и икономическата свобода и уважението на човешките права. По тази причина либералите трябва да ценят преди всичко търпимостта, която ни се отдава с толкова много труд, особено на нас испанците и латиноамериканците, свикнали да смятаме единствено за правилно своето собствено мнение. Да проявиш търпимост означава да допуснеш вероятността, че твоите собствени възгледи може да се окажат погрешни, а чуждите – правилни.

Следователно е напълно нормално сред либералите да възникнат различни гледни точки по такива въпроси като абортите, еднополовите бракове и други. По отношение на всички споменати по-горе проблеми либералите нямат единен каноничен подход. Както е казал Карл Попър истината винаги има временен характер. Тя съществува дотогава, докато не възникне друга, която да я потвърди или опровергае. Конгресите и срещите на либералите много често напомнят събранията на троцкистите /когато троцкизмът все още съществуваше/: борбата на умовете, защитаващи противоположните идеи. Някои виждат в това признаци на неефективност и откъсване от действителността. Аз самият смятам, че благодарение на тези спорове, които Исая Бърлин наричаше "противоречиви истини", либерализмът продължава да остава това учение, което в най-голяма степен съдейства за съвместното съществуване на различните социални класи и укрепването на човешката свобода.

*Марио Варгас Льоса е перуански писател, един от водещите латиноамерикански романисти, публицисти и есеисти. Статията е от аржентинския вестник "La Nacion Argentina" и е публикувана в агенция БГНЕС.

Подкрепи Economic.bg