Къде са макроикономическите дисбаланси на България?

На 10-ти април Европейската комисия публикува резултатите от т.нар. Задълбочен преглед на България. Прегледът е част от процедурата за превенция и корекция на макроикономически дисбаланси в страните от Съюза, въведена с Регламент № 1176 от 2011 г. като част от мерките за справяне с дълговата криза. Преди дни бяха публикувани т.нар. Задълбочени прегледи за 13 страни, включително и България, след като изготвеният в края на миналата година  Доклад по предупредителния механизъм (Alert Mechanism Report) препоръча такъв по-нататъшен анализ. Целта на задълбочените прегледи е да потвърдят или отхвърлят наличието на дисбаланси и зараждащи се рискове за макроикономическата стабилност в тези страни.

Задълбоченият преглед за България се фокусира върху три основни сфери, които в по-ранния Доклад по предупредителния механизъм на Комисията бяха изтъкнати като най-значимите дисбаланси на страната: външна задлъжнялост, дълг на частния сектор и пазар на труда. И докато за външната задлъжнялост и дълга на частния сектор докладът едва ли казва нещо ново или особено притеснително, по отношение на пазара на труда се съдържат констатации и препоръки, към които от известно време Комисията се опитва да привлече вниманието на българските управници.

1/ Външна задлъжнялост

Като цяло Комисията отбелязва, че от началото на кризата насам се наблюдава процес на намаляване на външната задлъжнялост, макар и темповете да се забавят през 2012 г. Основните причини за намаляването са номиналният растеж на БВП и нетното изплащане на дългове. Все пак нетната международна инвестиционна позиция на страната ще остане над референтната стойност от -35% от БВП и през следващите години заради сериозния приток на инвестиции и външни кредити преди кризата.

Всъщност Задълбоченият преглед на ЕК в частта си за нетната инвестиционна позиция за пореден път илюстрира  неадекватността на този индикатор като показателен за наличието на дисбаланси в страната. Притокът на ПЧИ преди кризата беше основен фактор за развитието на българската икономика с високи темпове и отчитането на натрупания размер ПЧИ като „дисбаланс" е, меко казано, смешно. В доклада дори се констатира (едва ли не с прискърбие), че размерът на ПЧИ се е оказал по-устойчив от външния дълг и не е намалял[1]. Като се има предвид, че за да може размерът на ПЧИ да намалее, трябва да предизвикаме сериозно изтегляне на чужди инвестиции (т.нар. дезинвестиции), цяла радост  е, че все още се характеризираме с този „дисбаланс".

2/ Дълг на частния сектор

При дълга на частния сектор също се приветства, че задлъжнялостта и на фирмите, и на населението следва стабилна тенденция на намаление от пика си през 2009 г. Причините отново са ефектът на знаменателя (т.е. номиналното увеличение на БВП) и нетното изплащане на задължения. Дългът на частния сектор се е свил от 175% през 2009 г. до 146% през 2011 г., като вече е минал под референтната стойност, но според ЕК остава висок на фона на относително по-ниските доходи в България. Комисията акцентира най-вече върху високия дълг на нефинансовия корпоративен сектор (към БВП), като споделя очаквания, че рязката корекция надолу от 2010-2011 г. надали ще се повтори в следващите години.

3/ Пазар на труда

Може би това е частта от доклада, която заслужава най-сериозно внимание. След добре известните констатации, че с настъпването на кризата предприятията в България са предпочели да съкращават работници вместо да намаляват заплати, а закриването на работни места е ударило най-силно нискоквалифицираните работници, ЕК отделя специално влияние на ефектите от минималните осигурителни прагове върху пазара на труда. В прав текст Комисията отбелязва, че „Докато повечето институционални черти не изглежда да ограничават значително приспособяването на пазара на труда (към кризата), изключение представлява системата на минималните осигурителни прагове." По-конкретно ЕК цитира данни, според които заплатите (официално декларираните) на около 1/4 от всички работещи са близки до минималния осигурителен праг. В същото време минималните прагове средно са около 20% под средните заплати, като при нископлатените дейности праговете имат по-голямо покритие и са по-близки до средната заплата. Всичко това  кара ЕК да направи извода, че особено за нискоквалифицираните работници осигурителните прагове не са позволили корекция надолу на заплатите и съответно са довели до съкращения.

Друго наблюдение, до което достига ЕК по отношение на минималните прагове, е техният ефект върху цялостната данъчната тежест върху труда. Оказва се, че въпреки плоския данък върху доходите, по-високите (относително) прагове за по-нископлатените работници спрямо средните заплати де факто представлява скрита форма на регресивно облагане - т.е. облагане с по-висок данък на по-ниските доходи.

В крайна сметка ЕК заключава, че постоянното вдигане на осигурителните прагове „може да има негативни ефекти върху някои по-чувствителни сегменти от трудовия пазар" и особено върху нискоквалифицираните работници и препоръчва (с типичния си дипломатичен език) отчитане на тези ефекти при по-нататъшното определяне на праговете. Дали не е крайно време да се вслушаме в тези препоръки или ще продължим с изключително вредната политика на постоянно вдигане на праговете от началото на всяка година?

Институт за пазарна икономика (ИПИ), www.ime.bg