Образование от най-долния рафт

В края на месец януари лидерът на парламентарната група на Коалиция за България Сергей Станишев и група народни представители внесоха в Народното събрание проект за изменение на Закона за висшето образование, с който се понижава размера на учебните такси до максимум 30% от държавната субсидия за учебното направление. Зад иначе благородно звучащата цел за „разширяване и гарантиране на равния достъп до висше образование чрез намаляване на размера на таксите за обучение на студентите”, липса какъвто и да е анализ на ефектите върху учебните заведения и студентите от тази промяна. Не е ясно какъв е броят на младежите, чиито достъп до висше образование е ограничен по причина съществуващите в момента такси.

Мотивите представляват обзор на законодателните промени през последните години и констатиране на недостатъци, чиито връзки с повишените такси са спорни. „Държавата демонстрира оттегляне от издръжката и социалната отговорност към системата на висшето образование”, се казва в тях. Реалността е, че държавата отдавна е избягала от отговорността си в сферата на висшето образование, освен ако „отговорност” не се изчерпва с наливането на публичен ресурс без визия, контрол и резултат. Посочва се, че увеличеният  максимален размер на таксите е компенсирал само частично намаляването на държавната субсидия, но не става ясно как по-ниските такси ще коригират този довод.

Проблемите на висшето образование далеч не се коренят в неговата достъпност. Напротив, може да се твърди, че дипломата за висше образование е прекалено достъпна, което логично води до нейното обезценяване. Обявеният прием по т.н. държавна поръчка е над общия брой на кандидат-студентите, а в допълнение на това, съществуват значителни диспропорции в някои направления, което от години се е превърнало в предизвикателство за трудовия пазар.

Съвсем друга тема е, че достъпът до третично образование по дефиниция не е равен, а (би трябвало да) зависи от личните качества и способности на кандидатите. Абсурден е стремежът към максимален обхват, особено при сегашните условия. Дори в момента за огромна част от студентите времето в университетите е напълно изгубено. Това са години без натрупване на каквито и да било знания и умения. Години, които са загуба за икономиката и държавата като цяло - лишаване от трудов потенциал и опит, както и тежест за социалната система. Разширението на обхвата (което не е никак сигурно следствие от предложената мярка), без дълбока структурна реформа, ще увеличи единствено неефективността на изразходваните средства.

Основна задача пред родните университети е ниското качество на предоставяната от тях услуга, а това едва ли е новина. Често (а и най-лесно да се направи), като причина се посочва недофинансирането на системата. Да оставим настрана, че върху подобно твърдение може да се поспори, не е ясно как отнемането на част от приходите на учебните заведения ще подобри нивото на тяхната работа.

За образованието се говори предимно като част от социалните функции на държавата, а не като  съществуващ пазар, въпреки че глобалните тенденции са такива от десетилетия. В отбягването на тази гледна точка може да се намери резон, имайки предвид, че образователен пазар в България реално не съществува. В страната има акредитирани 51 висши учебни заведения, а практически конкуренция между тях, като основен фактор за подобряване на качеството, липсва. Самият механизъм на финансиране не само че убива всякакъв стимул за усъвършенстване и модернизиране на образователните институции, но и го прави невъзможен.

Говорейки за пазар, трябва да е ясно, че образованието е продукт и както всеки такъв, качеството му зависи от вложените материали и човешки ресурси. При ниска цена е наивно да формираме високи очаквания. Ако не настъпи драстична промяна в начина на финансиране и функциониране на системата, то българското висше образование ще продължи да бъде маркетингово позиционирано върху най-долния рафт от щанда на европейския пазар. Масов продукт, не само без особена полезност, но и с потенциални вреди за потребителите си. Търсене за един по-горен сегмент, обаче, има и до голяма степен от самите учебни заведения зависи дали ще успеят да навлязат в него.

Безплатното (евтиното) висше образование е мит, особено за страна с ограничени ресурси. Колкото по-рано се осъзнае от обществото този факт, толкова по-добри са шансовете за бързо икономическо и социално развитие. Все някой трябва да плати сметката - държава, бизнес и индивид. Всичко останало е популизъм!

Разбира се, лесно е да се критикува една законодателна инициатива. Затова ще си позволя да посоча и една алтернатива. Функционирането на конкурентен образователен пазар далеч не изключва активното участие на държавата. Въпросът е този пазар по естествен начин да гарантира ефективното усвояване на публичните средства.

Принципът „Парите следват студента и знанието”.

Семестриалните такси при модела са високи... много по-високи по сегашните стандарти. Държавната издръжка на студентите се осъществява посредством ваучери, покриващи таксите за обучение, на принципа на стипендиите. Броят на тези ваучери е значително по-малък от сегашните квоти „държавна поръчка”, а размерът им е групиран според резултатите на кандидат-студентите и студентите от зрелостни изпити или други форми на обективно оценяване. Тези, които не успеят да заслужат семестриалните ваучери, ще трябва сами да осигуряват финансирането си или да се ориентират към професионално обучение или пазара на труда.

Какви биха били ефектите от подобна система?

-  Ще се появи реална конкуренция между висшите учебни заведения за най-добрите кандидати и финансирането, което идва с тях. Този процес ще задължи университетите да подобряват качеството на предлаганата от тях услуга, за да оцелеят на пазара.

-  Висшите учебни заведения, които не могат да предоставят образование на необходимото ниво, по естествен начин ще бъдат закрити и по този начин ефективността на системата ще се повиши.

-  Ще се появи и конкуренция между университетите за по-добри академични кадри, което ще окаже благоприятно въздействие върху техните условия на труд и материални стимули.

-  Ще се подобри конкуренцията между самите студенти и ученици, което ще повиши входното ниво на знанията в системата.

Подобна форма на финансиране няма как да даде желаните резултати без реформа в организацията на работа, повишаване на контрола и адекватна акредитация на висшите учебни заведения. Мерките в тази насока са много и спешни, но предмет на друга тема.

Дотогава българската диплома ще е евтина, достъпна, гарантирана и... безполезна.