Безразличието на Запада подхрани авторитаризма на Балканите

От благодарност, че държат бежанците вън от ЕС, мнозина на Запад си затварят очите пред авторитарните управници на Балканите. Така Европа си купува спокойствие, а балканските автократи – безнаказаност. Така германският журналист Михаел Мартенс коментира случващото се на Балканския полуостров и най-вече в страните от бившая Югославия. 

Балканите не са просто туристически маршрут. Миграционната вълна през съдбоносната 2015 г. прикова за кратко вниманието към Югоизточна Европа, но този интерес беше предимно повърхностен – той бе насочен към региона като транзитен маршрут за бежанците, но не и към самите държави.

Кризата с бежанците за пореден път ни припомни нещо, което е ясно на всеки запознат с географията: балканският регион, който държа света със затаен дъх по времето на кървавото разпадане на бивша Югославия, е непосредствен съсед на ЕС. А някои от балканските страни са дори членки на Общността. Факт е, че онова, което се случва в югоизточната част на Европа, почти винаги има последствия и за богатия Северозапад.

Някои европейски политици очевидно са доволни, когато балканските държави се задоволяват с отредената им роля на бастион срещу миграционните потоци, вместо да създават допълнителни неприятности на Запада. Македония, България и Унгария обслужиха тези очаквания, дотолкова, доколкото издигнаха огради по границите си, с което на практика „запушиха” пътя към Европа.

От благодарност за това, в Брюксел, а и в някои европейски столици започнаха да се примиряват и със съмнителни политически лидери от сорта на бившия македонски премиер Никола Груевски. В името на стабилността и сигурните граници Европа си затваряше очите пред авторитарните методи на управление и нарушаването на правото. 

Рискована стратегия

Тази стратегия обаче крие рискове и е само отчасти ефективна. Вярно е, че тъй нареченият балкански маршрут вече не е така привлекателен за мигрантите, както през Европейската година на отворените врати – 2015. Но този маршрут не е и така надеждно затворен, както предполагат мнозина.

Навсякъде на Балканите възникнаха цели мрежи за контрабандно прекарване на платежоспособни мигранти. Създаването на тези мрежи стана възможно, защото корумпираните политически елити от региона, например в Македония, и сами се обогатяват от трафика на бежанци. Пред богатата Западна Европа тези елити обещават да пазят европейските граници, а в замяна на това могат да се разпореждат в собствената си страна както намерят за добре.

И какво се се случи? Тъкмо в онези държави, които уж пазят външните граници на ЕС, със знанието или даже с участието на държавата възникват криминални структури, които правят същите тези граници пропускливи. Междувременно се утвърди ново понятие, свързано с държавите от региона, които не са диктатури, но в името на някаква привидна стабилност редовно потъпкват демократичните и правни стандарти – наричат ги „стабилократи“.

Но всяка стабилокрация е стабилна само временно, както се видя в Македония: падналият от власт автократ Груевски, който все още е популярен сред част от населението, не се спира дори пред опасността от сблъсъци, за да остане на кормилото на властта. Залогът за него очевидно е много по-голям – отколкото една смяна на властта в нормалните демокрации. Груевски има основание да се страхува, че може да бъде подгонен и осъден от същата тази политизирана съдебна система, която самият той създаде. А това ще се случи, когато неговите противници овладеят изцяло контрола над властта.

От какви партньори се нуждае Европа

Ситуацията в Сърбия – най-голямата от седемте постюгославски републики – е малко по-добра, отколкото в Македония, но също така е тревожна. Спечелилият изборите Александър Вучич спечели реално мнозинство. Той действително е харесван от мнозина свои сънародници. Вероятно той би спечелил изборите и без масивната подкрепа на сръбските медии – но това навярно нямаше да стане още на първия тур. Вучич прокара непопулярни сред населението структурни реформи, които вече дават първите плодове. Освен това той обещава да продължи с реформите и да вкара страната в ЕС. За тези неща той заслужава подкрепа.

ЕС обаче би трябвало да помогне на Вучич да устоява на авторитарните изкушения – като следи по-внимателно онова, което се случва в Сърбия, абстрахирайки се от проевропейската му реторика. Твърденията, че Вучич или неговите политически противници ще се обърнат към Русия, ако ЕС започне прекалено строго  да контролира страната, са твърде пресилени.

Както Вучич, така и мнозинството от сръбските избиратели много добре знаят какво може да им предложи Москва и най-вече – какво не може да им предложи. Затова Европа бива да се оставя да я плашат с „руския призрак“. А още по-недопустимо е да прави отстъпки по отношение на минималните стандарти за демокрация и правова държавност. Партньори, които обещават стабилност, а в действителност създават автокрация, са опасни. Партньорите на ЕС в региона на  Балканите би трябвало да са демократи, а не стабилократи.