Държавата като спирачка за бизнеса: Тромавите правила струват скъпо

Ако България иска да бъде по-конкурентна след десет години, едно от първите места, към които трябва да погледне, не е поредният фонд за инвестиции, субсидия или стратегически сектор. А към собствения си апарат.

Колко време отнема една административна процедура? Може ли инвеститорът да знае какви ще бъдат правилата след две или три години? Какво става, когато парламентът приеме стимул за бизнеса, но държавата не довърши механизмите, чрез които той трябва да заработи? И има ли някаква цена за администрацията, когато просто не вземе решение?

Това бяха част от въпросите в дискусията между министъра на иновациите и дигиталната трансформация, Иван Василев, и изпълнителния директор на A Data Pro, Илия Кръстев, по време на форума Кошер 2026, на който Economic.bg е медиен партньор. И макар темата формално да бе какви правила трябва да промени България, за да бъде конкурентна през 2036 г., разговорът много бързо стигна до по-базов проблем: държавата не просто регулира бизнеса. Често тя определя и скоростта, с която той изобщо може да се движи.

Държавата всъщност трябва да бъде ускорител на тези промени, а не само да премахва проблемите по пътя“, каза Василев.

Проблемът е, че между тази амбиция и начина, по който администрацията работи днес, остава сериозна дистанция.

Нетрайните правила

Една от най-сериозните пречки пред бизнеса, според Кръстев, е липсата на прогнозируемост. Не непременно замразяване на данъци и регулации за десетилетие – нещо практически невъзможно в бързо променяща се среда, – а поне рамка за следващите няколко години.

За една компания това не е абстрактна институционална добродетел. Инвестиция в завод, развоен център или нов продукт се прави с хоризонт от години. Ако данъци, режими и изисквания могат да бъдат променени в средата на този период, рискът автоматично се увеличава.

Много е фрустриращо правилата да се променят по средата на играта“, обобщи проблема Кръстев. Неговото предложение е държавата поне за ключовите данъчни и регулаторни параметри да поема ангажименти с тригодишен хоризонт.

Тук проблемът не е само български. Министър Василев разказа, че на срещи в Брюксел е поставил пред представители на Европейската комисия същия въпрос – натрупването и честата промяна на регулации, според него, затрудняват както компаниите, така и администрацията и поставят европейския високотехнологичен бизнес в по-тежка среда спрямо други юрисдикции.

За България обаче има втори пласт: дори правилото да идва от ЕС, националната държава решава как ще бъде приложено, колко допълнителни процедури ще бъдат натрупани около него и дали бизнесът ще участва преди или след написването му.

Най-високата административна такса

Още по-конкретен е вторият проблем – сроковете. „Държавата няма такова усещане“, каза Кръстев, сравнявайки администрацията с компания, при която забавянето може да означава загубен клиент, инвеститор или самия бизнес.

При държавата една преписка може да стои, без институцията да понесе пряко икономическата цена от това. Тя се прехвърля върху фирмата. Затова предложението му е административните процедури да започнат да се управляват с конкретни времеви цели. Ако даден процес трябва да приключи за десет дни, цялата организация около него трябва да бъде построена така, че тези десет дни да бъдат реален стандарт, а не пожелателен срок.

Точно тук се появи и една от най-конкретните идеи в дискусията – по-широкото прилагане на мълчаливото съгласие. Логиката е проста: ако администрацията не отговори в определения срок, заявлението се приема за одобрено, вместо гражданинът или компанията да понасят безкрайно последиците от административното бездействие.

Това би обърнало сегашния стимул. В момента времето на държавата на практика е безплатно, а времето на бизнеса – не.

Готово на теория, неработещо на практика

Дискусията даде и пример как една политика може да съществува формално, но да закъснее на практика. Илия Кръстев посочи данъчното облекчение за научноизследователска и развойна дейност, което позволява на компаниите при определени условия да признават за данъчни цели допълнително 25% от разходите си за НИРД.

Мярката действително е заложена в Закона за корпоративното подоходно облагане и е обнародвана през 2026 г. Според Кръстев обаче между приемането на закона и реалното му използване от бизнеса остава празнина заради необходимите последващи нормативни и административни стъпки. Така стимул, който по замисъл трябва да насърчи инвестициите в развойна дейност, може да съществува на хартия месеци преди компаниите да почувстват ефекта му.

Това е добър пример за един от системните дефекти на държавната машина: политическият успех често се отчита при приемането на закона, докато за бизнеса процесът приключва едва когато може реално да използва новото правило.

По-малко чиновници не означава автоматично по-добра държава

В Министерството на иновациите Иван Василев опитва да приложи друг подход – администрацията да бъде оценявана според добавената стойност, която произвежда, а не според броя обработени документи и вътрешни процеси.

По думите му, министерството е преструктурирано, а числеността на администрацията е намалена с около 27%, или приблизително 170 позиции. Ефектът от това не може да бъда измерен засега.

Тепърва ще се види дали сме уцелили или не, но това, което аз искам да изградя, е един по-скоро целеви ориентиран подход на работа на администрацията“, коментира Василев. 

Съкращаването на щатове е политически продаваемо, но много по-трудно е да се покаже, че разрешението вече излиза за пет вместо за 20 дни, че за една услуга са нужни две стъпки вместо седем или че фирмата повече не носи едни и същи данни в три различни институции.

Иначе „по-малка администрация“ лесно може да означава просто по-малко хора, които извършват същите бавни процеси.

Дигитализацията: един вход към държавата вместо стотици

Най-конкретният ангажимент на Василев за следващите месеци е дигиталният портфейл и общото мобилно приложение, през което гражданите и бизнесът да могат да използват публични услуги, вместо да преминават през множество отделни сайтове, идентификации и административни системи.

Министерството вече работи по цифровия портфейл, а според официално съобщение първата му версия трябва да е готово до края на 2026 г.

Това изглежда като технически проект, но всъщност е административна реформа. Ако бъде направен както е замислен, държавата ще престане да изисква от гражданина да знае коя дирекция, агенция или регистър стои зад услугата, която му трябва. Услугата трябва да започне от нуждата на потребителя, не от структурата на администрацията.

Правителството създаде и Съвет за иновации и технологично развитие, който трябва да осигури постоянна връзка между администрацията, технологичния бизнес, инвеститорите и научните организации и да работи включително по регулаторните и административните бариери.

Полезността му обаче ще зависи от същото, от което зависи и всичко останало – дали ще произведе промени в конкретни правила и срокове или ще остане поредната консултативна структура.

В крайна сметка спорът дали България има нужда от „по-малко държава“, или от по-активна държава може да се окаже донякъде фалшив.

Бизнесът няма особена полза от голяма администрация, която произвежда процедури, но няма да спечели много и от механично орязана администрация, която продължава да работи по същия начин. По-същественият въпрос е дали държавата може да започне да носи отговорност за качеството и скоростта на собствената си работа.

Да обещае относително стабилна рамка за няколко години. Да сложи срокове на процедурите си. Да не оставя приети стимули неизползваеми заради недовършени правила. Да поиска информацията веднъж, вместо пет пъти. Да включва бизнеса, преди да е написала регулацията, а не когато вече трябва да поправя последствията от нея.