Икономическите харчове на Ердоган

Политическият модел на Турция отдавна загуби блясъка си, а растящата дипломатическа криза със също толкова непостоянната администрация на американския президент Доналд Тръмп доведе икономиката на страната до всеобхватна валутна криза. Турската лира изгуби почти половината от стойността си през последните 12 месеца. И тъй като турските банки и фирми имат големи заеми в чужда валута, стремглавото падане на лирата заплашва да повлече надолу голяма част от частния сектор.

Президентът Реджеп Таип Ердоган, който спечели първите избори след официалната промяна на Турция от парламентарна към президентска система на управление през юни, вече управлява страната автократично. Той разчита на правителствените министри, избрани повече заради лоялността си (и семейните си връзки с него), отколкото заради компетентността си.

Повече от десетилетие финансовите пазари даваха на Ердоган, който бе министър-председател до 2014 г., картбланш и предоставяха на турската икономика лесен кредит. Икономическият растеж стана зависим от постоянния приток на чуждестранен капитал за финансиране на вътрешното потребление, както и на показни инвестиции в жилища, пътища, мостове и летища. Подобен вид икономическо разрастване рядко свърша добре. Единственият реален въпрос бе кога всъщност ще свърши.

Непосредствената причина бе решението на администрацията на Тръмп да използва санкции (и заплахата за още от тях), за да накара Турция да освободи Андрю Брънсън, намиращ се в Измир американски евангелски пастор, арестуван по време на чистките, последвали провалилия се преврат срещу Ердоган през юли 2016 г. Ответната реакция включваше 80 000 ареста, 170 000 уволнения, затварянето на 3 000 училища, общежития и университета и освобождаването на 4 400 съдии и прокурори.

Драконовските мерки бяха предприети като извънредни действия, основно по заповед на кръга на Ердоган. Съпротивата срещу ограничаването на основни свободи бе минимална, тъй като медиите са силно контролирани, а гражданското общество бе осакатено чрез репресии и последвалата атмосфера на страх. Брънсън е просто един от хилядите обвинени в тероризъм в последвалите репресии през 2016 г.

Както при всяка финансова криза, която е следствие от неустойчива икономическа политика, за намирането на изход от нея са необходими незабавни и средносрочни мерки. В краткосрочен план икономиката се нуждае от мерки за повишаване на доверието, за да бъдат стабилизирани финансовите пазари. Може да се наложи Турската централна банка да повиши лихвените проценти, въпреки крайното нежелание на Ердоган за предприемането на такова действие. Необходима е конкретна и надеждна програма за затягане на фискалната дисциплина и за преструктуриране на дълга в частния сектор. Може да се наложи Международният валутен фонд да се намеси с временна финансова помощ.

Но тези краткосрочни поправки не помагат за дългосрочната нестабилност на икономиката, която се корени в личностната автокрация, създавана от Ердоган.

Турция никога не е имала безпроблемна демокрация. Преди издигането на Ердоган на власт през 2003 г., демокрацията ѝ бе нарушена четири пъти от военни намеси. Но имаше политически проверки и балансиращи мерки, които ограничиха дори армията, а властта многократно се прехвърляше чрез все по-справедливи и по-свободни избори. От края на Втората световна война никой не се бе сдобивал с неограничени правомощия. Започвайки от слаба основа при установяването на многопартийна демокрация през 1946 г., гражданското общество се бе развило до степен, до която правителствата се съобразяваха с бизнес асоциациите, профсъюзите, академичните среди, пресата и други частни интереси.

През ранните си години, когато все още се чувстваше застрашен от армията и светския елит, на думи Ердоган зачиташе демокрацията и човешките права. Говореше пламенно за продължително потисканото кюрдско малцинство. Местните либерали и поддръжниците на Запада бяха залъгвани с „демократични ислямистки“ приказки, в които толкова отчаяно искаха да вярват.

Но дори докато бе възхваляван от Запада, Ердоган бе започнал да заличава независимите медии чрез огромни данъчни такси. Той също така подкопа върховенството на закона чрез скалъпени съдебни процеси срещу генерали и други водещи секуларисти. Преминаването на Ердоган към авторитаризъм се засили след като прекрати взаимоотношенията със съюзника си - намиращия се в САЩ мюсюлманския духовник Фетхуллах Гюлен и неговите последователи, и се ускори драматично след опита за преврат.

По време на изборите през юни, Ердоган каза, че „Старата Турция“ прави път на „Новата Турция“. В новия ред, установен в рамките на тази Втора турска република, всяко оспорване на властта му може да се разглежда като държавна измяна.

Ердоган си приписва заслуги за всичко, което върви добре, и обвинява тъмните сили, често безименни чуждестранни конспиратори, за провалите. Неговата възхвала, внушението за несломимост и, в крайна сметка, политическото му оцеляване, са представени като върховни цели на Турция. Всеки друг стремеж, без значение дали към растеж на производителността, поддържането на чуждестранни партньорства, подобряването на образованието или лекуването на социални рани, е на второ място след укрепването на управлението му. А в замяна на всички тези жертви, които той прави, за да служи на турския народ, Ердоган получава правото да бъде над всички закони и да облагодетелства себе си и приближените си.

Логиката на новата политическа система на Турция я връща към османския „кръг на справедливостта“, който разделя населението плащаща данъци маса от хора, и малък елит, освободен от тях и ръководен от султан, подчинен единствено на шариата (ислямския закон), въпреки че на практика самият султан определя тълкуването му. „Кръгът на справедливостта“ е официално отменен през 1839 г. чрез указ, който поставя началото на нова ера на преструктуриране. Близо два века по-късно Ердоган връща Турция към минало, с което поколения реформатори са се опитвали да скъсат. 

Системата, която Ердоган създава, не дава възможност на компетентни политици и бюрократи да застанат начело на икономиката. Те са изтласкани, защото целите им са извън обсега на личния интерес на лидера. Страхът пречи на откритите дебати по належащи проблеми. Бизнесмени, университетски преподаватели и журналисти, които са най-добри в сферата си, са заглушени в интерес на самосъхранението. Кръгът му е пълен с винаги съгласни мъже (както и някои символични винаги съгласни жени), които се стремят да удовлетворят чувството му за вездесъщност и великолепие. Дори опозиционни лидери в настоящия беззъб парламент на Турция се превръщат в мажоретки, веднага щом той даде сигнал, че липсата на подкрепа ще се приеме като подпомагане на врага.

Както в Русия и Венецуела, на няколко смели дисиденти е дадено правото да съществуват в рамките на обществения дискурс, за да се създаде илюзията за свобода на словото. Но те живеят несигурен живот, винаги под заплахата от арест като предупреждение към останалите да не преминават допустимите границите.

Рано или късно икономическият натиск ще накара Турция да предприеме мерки, които да стабилизират валутата и финансовите ѝ пазари. Но това няма да вдъхне живот на дългосрочните частни инвестиции, няма да върне талантливите хора, които масово напускат страната, и няма да създаде усещане за свобода, което би позволило на Турция да процъфтява. Както показва примера на Китай и други азиатски страни, някои автокрации могат да просперират, когато лидерите им имат за цел разумна икономическа политика. Но когато икономиката се превърне в още един инструмент за засилване на личната власт на президента, тя със сигурност, както вече е явно, ще плати цената.

Тимур Куран е професор по икономика и политология в Университета „Дюк“.

Дани Родрик е професор по международна политическа икономика в катедрата „Джон Ф. Кенеди“ към Харвардския университет.

Авторско право: Project Syndicate, 2018.