Май не сме готови със Синята карта

При създаването ѝ през 2009 г. от Синята карта се очакваше да бъде инструмент, който да превърне ЕС в атрактивна дестинация за висококвалифицирани специалисти от трети страни. Въпреки че беше лансирана като една от основните мерки за борба с недостига на труд в редица професии и икономически дейности, характеристиките на програмата не и позволиха да изпълни целите си.

Резултатите към 2016 г. доказват провала на тогавашния подход:

• ЕС остава по-малко атрактивна дестинация за висококвалифицирани чуждестранни специалисти в сравнение с останалите страни от ОИСР.
• Въпреки че програмата включва всички европейски страни с изключение на Дания, Ирландия и Великобритания,  в целия период между 2012 и 2016 г. са издадени едва 68,5 хиляди сини карти.
• Цели 85,3% от тях са за работа в Германия, където това е и единственият начин за наемане на висококвалифицирани кадри от трети страни.
• В 13 европейски държави са издадени по-малко от 100 сини карти за целия период между 2012 и 2016 г. Между тези страни са Холандия и Белгия, които обаче в този период разполагат със свои собствени програми за привличане на висококвалифицирани специалисти, към които се насочват над 99% от мигрантите към тези страни.
• В Гърция и Кипър няма случаи на издадени сини карти.
• За целия период 2012-2016 г. висококвалифицираните специалисти, които са започнали работа в България чрез получаването на синя карта са едва 246, като повече от половината са издадени през последната година от периода.

Всички тези фактори доведоха до признание от страна на ЕК, че директивата от 2009 г. не е успяла да постигне целите си. Условията за кандидатстване по програмата бяха определени като прекалено рестриктивни, а административните процедури – като тромави и нехомогенни (по последни оценки на ЕК срокът за получаване на решение за издаване на Синя карта варира между 7 и 90 дни в отделните държави).

Подобно признание присъства и в българската Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (НСОМУИ), където се посочва, че: „тези инструменти не са достатъчни, предвид невъзможността на този етап България да се конкурира икономически и социално с останалите държави членки на ЕС в надпреварата за привличане на най-добрите специалисти, както и с глобални конкуренти като САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Бразилия и др.”.

Приетите през 2016 г. промени в програмата правят опит да адресират част от съществуващите недостатъци, като особен фокус попада върху изискването за минимално ниво на заплащане от 1,5 пъти средната заплата за съответната страна. Според новата директива, която трябва да бъде транспонирана в националното законодателство и да започне да се прилага в страните членки до края на август тази година, минималното допустимо ниво на заплащане по програмата се изравнява със средната заплата за страната, а максималното се ограничава до 1,4 пъти нейното ниво. Дава се и възможност за изключения от тези условия (намаляване до 80% от определеното минимално ниво), когато става дума за дейности със сериозен недостиг на труд или за привличане на млади специалисти.

Част от нововъведенията вече се виждат и у нас. В унисон с изискването на новата директива, с приетите в началото на тази година промени в Закова за трудовата миграция и трудовата мобилност беше преустановено публикуването на ограничителния списък с професии, за които българските работодатели могат да наемат специалисти без провеждане на пазарен тест. В рамките на ЕС пазарните тестове при наемането на висококвалифицирани специалисти вече са разрешени само в извънредни случаи (като много висока безработица).

В същото време, в становището си по директивата българският парламент се обяви против намаляването на максималния таван на заплащане заради „недостатъчните гаранции за местния пазар на труда, както и за защита на самите граждани на трети държави, които могат да бъдат принудени да работят за по-ниско заплащане от работниците в ЕС, ЕИП и Конфедерация Швейцария”. Когнитивния дисонанс между това становище и цитирания по-горе текст от НСОМУИ е очевиден, а липсата на аргументация от страна на парламента почива на факта, че такава няма.

Ограничението за размера на заплащане на чуждестранните работници е един от най-силно рестриктивните елементи на сегашната Синя карта и желанието на Комисията да го ревизира не е случайно. За България това ограничение е още по-сериозно заради значителните различия в нивото на заплащане както по региони, така и по икономически дейности. Действащото изискване за минимално заплащане от 1,5 пъти средната заплата за страната означава, че висококвалифициран чужденец (който в общия случай не знае български) не може да започне работа у нас за по-малко от 1 600 лв. на месец – заплащане, което много трудно може да бъде получено извън столицата и то в рамките на няколко конкретни икономически дейности.

Позицията на парламента при обсъждането на директивата подсказва, че управляващите е по-вероятно да изберат да се придържат към максимално изискуемото ниво от 1,4 средни заплати, вместо да опитат намаляване на изискването до размера на средната работна заплата. В условията на рекордния недостиг на труд, който се наблюдава в българската икономика, подобно решение би било лишено от всякаква логика. Трудно е да си представим защо в текущата демографска ситуация, както и предвид проблемите с продукта на образователната система, страната ни би пренебрегнала възможността за привличане на млади кадри от чужбина чрез използване на възможността за намаляване на изискуемото минимално заплащане на 80% от установеното ниво. В повечето случаи такъв тип имигранти не са семейни, което допълнително улеснява процедурата и намалява потенциалните рискове. Нещо повече – подобни кадри биха могли да бъдат атрактивни и за работодателите извън столицата.

Опасения за дъмпинг по линия на Синята карта няма как да съществуват предвид изначалната структура на програмата, която таргетира специалисти, способни да изкарват високи заплати. Опасения обаче съществуват по линия на популистките нагласи на управляващите, които може да пропуснат важна възможност да позиционират страната ни като атрактивна дестинация за висококвалифицирани специалисти, от които икономиката ни определено има нужда.

Източник: Институт за пазарна икономика