Някои наблюдения върху историческото развитие на съдебната карта

„Съдебната карта” представлява съдебното райониране и разпределение на съдилищата и структурите на прокуратурата на територията на Република България. Под опита за дефиниране трудно може да се претендира, че стои ясно определено съдържание и строги организационни правила както към днешна дата, така и в миналото развитие на страната. От няколко години насам, поради редицата исторически, социални и икономически фактори, се работи (или поне се дава вид, че се работи) по преподреждането на броя съдилища в България. Тази отговорност е в правомощията на Висшия съдебен съвет, който вече е избрал изпълнител на обществена поръчка по въпроса. В улеснение на обществената дискусия би било полезно с няколко кратки материала да бъде извършен исторически преглед на развитието на съдебната карта у нас.

Българската съдебна власт, от създаването на Третата българска държава насам, се намира в незавидна позиция – както по отношение на статута си, така и в частност за разпределението на съдилищата на територията на страната. В Търновската конституция, за чиито първоначални наброски служат само сръбския Устав от 1869 г. и отчасти румънската Конституция от 1866 г.[1], не съществува самостоятелна глава за съдебната власт (за разлика от изброените). Още по-малко се споменава нещо за вида и разпределението на съдилищата на територията на страната. От този момент насетне водещо за българското съдоустройство е бил видът на съдилищата и чак след това - териториалната им разположеност. Самото възникване, наличие и закриване на съдилищата е било според териториалното деление на страната, като водещи са били изначално политическите фактори и едва след това - икономическите и социалните.

По времето на Временното руско управление (ВРУ) до юни 1879 г. съществуват полюбовни (помирителни) съдилища, окръжни и областни съдилища, създава се и Върховният съд. Полюбовните съдилища са съставени от неюристи, характерни са за голяма част от българските села и са пряк наследник на обичайното право, прилагано от старейските съдебни съвети.

Окръжните съдилища възникват на мястото на каазалийските съдебни съвети[2]. Така на практика съществуването на първоинстанционен съд се определя като наследство от наличието или липсата на съдилище по време на Османската империя.

Губернските или още областните съдилища са нововъведение на ВРУ. Година след създаването на първите седем губернски съдилища три от тях са закрити поради малкия брой дела за разглеждане, тоест първоначално ниската натовареност е водела до закриване. Този подход е изоставен още тогава, но би могъл и към днешна дата да послужи за основание за закриване при отчитане на някои териториални специфики.

Първият съдоустройствен акт на Третата българска държава е Законът за устройство на съдилищата от 1880 г. В структурен план се запазва изграденото по време на ВРУ, като полюбовните съдилища се заменят от мирови съдии, а на губернските се придава статут на апелативни. Утвърждава се триинстанционното производство, като последна касационна инстанция е Върховният съд, създаден на 25.11.1878 г. Според чл. 1 съдебната власт принадлежи на следните съдебни учреждения: 1) мирови съдии; 2) окръжни съдилища; 3) апелативни съдилища и 4) Върховен касационен съд.

Как се са определяли седалищата на съдилищата и границите на съдебните райони?

Де факто начинът на райониране на съдилищата е бил последица от административното деление на територията на страната. Първият Закон за административното деление на Княжеството определя околиите като административни единици с население от 20 000 до 40 000 жители. По-високите по степен административни единици са окръжията.

В повечето околии са изградени мирови съдилища. С тяхното създаване се застъпват принципите на бързо, евтино и близко до хората правосъдие – принцип, който следва да бъде застъпен и при реформирането на съдебната карта. Хем хората да се съдят успешно, хем да не плащат много.

По силата на Закона за устройство на съдилищата (ЗУС) броят на окръжните съдилища и на техните отделения, границите на окръзите им, както и участъците на съдебните следователи се определят чрез особено разписание, а на членовете на съда и на съдебните следователи – с щата. Това се прави всяка година със закона за бюджета по предложение на министъра на правосъдието. Обвързването на броя съдилища с ежегодния държавен бюджет дава възможност за бързи корекции, но при липса на политическо съгласие влече след себе си несигурност. При определянето на съдебните околии отново не се застъпва докрай принципът границите на съдебните околии да съвпадат с административните околии. Така нестройното Така липсата на задължение административният властови център да бъде и съдебен отваря възможност за справяне с политическия проблем – да не се обезвласти тотално определено населено място – където има съд е възможно да няма административно седалище и обратно.

Седалището на всеки окръжен съд е в съответния окръжен град и носи неговото име. Изключения са съдилищата, разположени в някои закрити окръжни центрове. Тоест съществува възможност държавата да изменя броя на съдилищата на базата на въведени стандарти и гъвкавост на системата. Но точно тази гъвкавост води и до комични примери, стимулирани предимно от политически борби (виж примера по-долу).

Посоченият случай е отчетен като недостатък на системата, която допуска партийните и местните интереси да вземат превес. При приемането на втория Закон за устройство на съдилищата от 1899 г. и при последващото му изменение се въвежда задължение окръзите на окръжните и апелативните съдилища и участъците на мировите съдии, както и техните седалища, да се определят с особен закон, а  не чрез по-нисък по степен властови акт. В чл. 20 от ЗУС „...числото на окръжните съдилища и техните отделения, пространството на окръзите имъ, както и числото на членовете на окръжните съдилища и съдебните следователи се определятъ съ особенъ законъ, щатъ и разписание.”

На практика целта да бъде стабилизиран броят, видът и съществуването на съдилищата не се постига, тъй като особени закони не се създават. Така всичко остава в сферата на добрите намерения. Този смесен, почти хаотичен подход в определянето на броя и местонахождението на съдилищата е предизвикателство, с което ще трябва да се справи настоящият ВСС.

На преден план отново се очертават трите важни фактора:

• политически – съобразно волята на политически силните, съобразно финансовите и административни възможности на бюджета да се прекрояват съдилищата,
• икономически – важни да бъдат потребностите на бизнеса,
• социален – свързани с потребността от защита  правата на гражданите и решаването на възникналите от това спорове.

Кой от тези три фактора ще надделее, предстои да видим.

__________________________________________

[1] Използвана литература:

Баламезов, Стефан, „Mясто и роля на съдебната власт в българската държава”, 60 години българско правосъдие (1878-1941). Юбилеен сборник. С., Министерство на правосъдието, 1941.
Йочев, Евгени, „Няколко думи за Законите за устройството на съдилищата, съдебните райони и териториалното разположение на съдилищата в България (1878-1944 г.). Съдебно право, С., 2016.

[2] Каазата е административна единица в Османската империя, съответства на околията.