Подкрепа с таксите или закрепостяване на студентите

МОН предлага лоша сделка на висшистите в опит да спре „теча на мозъци“

Подкрепа с таксите или закрепостяване на студентите

Снимка: Economic.bg/Архив

Автор: Адриан Николов

Идеята студентите да получават подкрепа – финансова или друга – срещу обвързване за работа в страната, където са получили висшето си образование, не е нова в българския обществен дебат. Този път обаче по всичко личи, че МОН се кани да я реализира, но последствията надали ще са желаните.

Замисълът на образователното министерство предполага студентите, които искат да бъдат освободени от част или всичките си образователни такси да сключват договор с работодатели, които да им осигуряват стаж по време на следването, а след това и работни места за период от поне 5 години. Студентите от своя страна се задължават да работят при този работодател за същия период. Този подход обаче няма да важи за всички специалности – МОН се наема ежегодно да изготвя списък с приоритетни за икономиката специалности с недостиг на кадри, както и да идентифицира потенциални работодатели за тях.

Логиката зад този подход е ясна. Към момента държавата инвестира в студенти чрез финансиране на публичните университети, без след това да има каквато и да било гаранция, че тази инвестиция ще се влее в българската икономика. Особено в някои специалности – например медицинските – „течът на мозъци“ е достатъчно голям, за да създава видим недостиг на кадри. По този начин освободените от такси студенти гарантират, че поне ще започнат кариерата си в България и ще успеят да възстановят част от „инвестицията“. Има поне още една видима положителна страна, а именно осъзнаването на ключовата роля на стажуването в прехода от обучение и работа.

Около подхода обаче възникват редица въпроси. На първо място се допуска, че образователното министерство е способно да извършва прецизно макроикономическо прогнозиране на нуждите от кадри в период от 5-10 години напред в бъдещето. Тази задача е особено трудна, предвид динамичните икономически трансформации и влиянието на случайни събития (пандемията и последствията от нея за икономиката са особено подходящ пример). МОН ще трябва и да може да идентифицира подходящи работодатели, които да могат не само да предложат адекватен стаж и стартови позиции на студентите, но и да се задържат на пазара за периода, в който държавата очаква да получи обратно инвестицията си в образование. На фона на предишни подобни инициативи – списъците със защитени и приоритетни специалности, които в крайна сметка обхванаха голяма част от висшето образование например – имаме всички основания да се съмняваме, че тази задача изобщо е по силите му.

Второто допускане е, че в началото на висшето с образование студентите са в състояние да изберат поле на работа и дори професия, с която да се занимават следващите (поне) десет години. Предвид честите смени на специалности и работни места в тази възраст, такъв сценарий изглежда малко вероятен. Ако съдим по последните десетилетия, прехвърлянето от една към друга сфера на образование и работно място в бъдеще ще става все по-интензивно и по-интензивно. На този фон МОН предлага тъкмо обратното – студентите да бъдат закрепостени в избора, който са направили на 18-19 годишна възраст. Вероятно такъв подход може да се приложи към тесен кръг специалности, чиито избор дава изключително ясно определен професионален път на развитие. Но ако целта е да се реши кадрови недостиг на анестезиолози или патоанатоми, например, нека министерството да предложи програма от мерки насочени и адаптирани специално към медицинското образование.

Остава и въпросът дали ограничаването на студенти в специалностите им, още повече при конкретен работодател, е решение с оптимален положителен резултат за икономиката. Това не изглежда много вероятно – докато министерството може единствено да анализира структурата на икономиката и перспективите пред отделните сектори от птичи поглед, то отделните хора вземат конкретни, прецизни решения, водени от конкретната цена на труда на момента и търсенето на кадри с техните способности и развитие. Икономическата теория сочи, че решения на индивидите в пазари условия почти неизбежно водят до по-оптимален резултат в сравнение с тези на институция, която се опитва да планира цялата система.

Тези притеснения обаче не биха били от значение, ако образователното ведомство предлага добра сделка на студентите. Предложението обаче изглежда така – срещу освобождаване от студентски такси, студентът се лишава от свободата да взема решения за кариерата си за период от пет години след завършването. Понастоящем студентските такси в държавна поръчка рядко надхвърлят хиляда лева годишно – с други думи, трудно изглежда студентите, приели предложението, да успеят да си спестят повече от няколко хиляди лева срещу свободата си да избират сами и гъвкаво кариерното си развитие. Дори от гледна точка на най-бедните потенциални студенти това изглежда много лоша сделка, като изплащането дори на малък кредит е много по-привлекателно. По тази причина изглежда малко вероятно МОН да намери кандидати, склонни да приемат тази оферта. Ако таксите бяха по-високи, а качеството на висшето образование по-високо, вероятно изчислението би изглеждала по друг начин.

В крайна сметка, похвално е че образователно министерство търси начини да задържи не само студентите си, но и мисли за бъдещето на пазара на труда, заедно с реалния бизнес. Още по-добре е, че избраният подход е чрез предоставяне на стимули, пък и не прекалено добре преценени. Предложеното решение в настоящия си вид обаче няма да доведе до желания резултат, най-вече тъй като вероятно почти никой няма да се възползва от него.

Източник: ИПИ

Коментари: 0