Търсенията правят живота интересен
Да имаш повече материално – това днес е измерител на успех, но хората на изкуството нямат този аршин
Йълдъз Ибрахимова:

© ECONOMIC.BG / Личен архив
Йълдъз Ибрахимова е сред най-ярко изявените български джазови музиканти с необикновено широк гласов диапазон от четири октави и забележителна вокална техника, също така тя композира и продуцира музика. Има издадени 26 албума. Носител е на множество наши и чуждестранни награди, преподава джаз пеене в METU (Близкоизточен технически университет) - в Катедрата по музика и изящни изкуства, както и в Музикалния факултет на Baskent University в столицата Анкара.
Г-жо Ибрахимова, в тази променена ситуация, в която живеем от миналата година насам, има ли позитиви за вас като музикант и творческа личност?
– Позитивите са, че най-сетне всеки от нас трябва да си направи равносметка доколко опазва природата и дали безграничното й използване не води до тези ненормални условия за живот. Човекът продължава да е ненаситен и надпреварата му преди всичко е към материалното.
Дали в тези дни на ограничения хората не решиха, че може да минат с много по-малко изкуство?
– Да имаш повече материално – това е измерител на успех. Но хората ще продължат да имат нужда от изкуство. Чувствам се в безкрайността, когато съм на сцената, когато слушам хубава музика…
Изостри ли се или се притъпи апетитът към изкуство?
– В момента всеки се бори да се приспособи към тази непозната досега обстановка. Пандемията зачеркна много събития и срещи с публиката. Много от това, което „храни“ музиканта и човека на изкуството, просто го няма, то пропадна.
Какъв посланик е музиката?
– Тя не се нуждае от език, макар да мога да пея на различни езици. Тя е универсалното средство за предаване на послания, тя носи усещането за свобода на духа. След концерт различни хора са ми казвали едни и същи думи: „Вие ни пренесохте извън Земята, в безкрайността“. Това признание за мен е най-големият подарък.
Изпълнявате стари фолклорни песни…
– Прабаба ми е пяла, а от баба си съм научила много песни. В Турция издадох албум „Песните на мама“. Това са стари румелийски песни. Записите направих в Истанбул, където поканих едни от най-добрите музиканти, които познават народната музика. Но те не бяха ги чували никога повечето от тези песни. И ми казваха, че с албума предавам това богатство на следващите поколения, иначе то просто няма да се съхрани.
Имате широк творчески диапазон, има ли нещо, което да ви налага ограничения?
– Не обичам границите, аз ги размивам. Човек търси и колкото повече търси, толкова далеч отива, навлиза в океана и се отдалечава от брега. Търсенията правят живота интересен. Живеем в безкрайност, защо да си слагаме изкуствени ограничения...
Как ви се отразява животът между две култури?
– Имам предимството да живея в две съседни страни, които са много близки. Брат ми живее в западната част на САЩ, това е твърде далече оттук. Случвало се е да идвам от Анкара в София само за 16 часа и после пак обратно. За България е преимущество, че е на кръстопът. Културите тук са много богати и трябва да ценим даровете, оставени ни от предишните поколения, но трябва да имаме и грижата да ги опазим.
Къде е допирната точка между изкуството и бизнеса?
– Човекът на изкуството обикновено не е материалист. Духовното взима превес и той се стреми да остави някаква следа, когато си отиде от тази земя. Не визирам попмузиката, която за мене е бизнес. Хората на изкуството, които аз познавам, живеят както моята котка – тя изяжда само колкото є е нужно да се нахрани, дори паничката є да е препълнена. Ако исках да стана много богата, щях да се занимавам с попмузика, и то извън България. За мен обаче е важно да се усещам щастлива с музиката, която правя. А това усещане с пари не може да се сравни. Не съм се стремила да имам дворци и да живея в лукс. Със съпруга ми имахме близко семейство - мъжът беше успешен бизнесмен и съпругата му нямаше граници в харченето. Но в един момент бизнесът му фалира, тя остана в безтегловност и го напусна. Вместо в трудното за него време да го подкрепи. В такива моменти се вижда истинската същност на човека. След това той си стъпи на краката, но повече не я потърси. Богатството е до време, то е недълговечно.
Кое носи дълговечност?
– Човек трябва да е реалист и когато си прави планове, трябва да знае докъде може да се простре.
Вашият съпруг Али Динчер е бил уважаван политик. Какви политически уроци научихте от него?
– Политиката е много сложно нещо. Съпругът ми беше министър, зам.-председател на парламента, беше три мандата депутат. А преди още да се познаваме, е бил кмет на Анкара. Бил е оценен и като най-младия кмет на столица в света - когато заема този пост, е на по-малко от 30.
Как е успял, та той е преселник от България?
– Той обичаше това, което правеше. Беше народен човек. Като беше министър и излизахме на разходка, вземахме автобуса, независимо че имаше и служебна кола на разположение. Хората го познаваха и им беше приятно да разговарят с него. Наистина беше обичан човек. Независимо на какъв пост е бил, никога не се е държал като герой и избраник на съдбата, а като човек от народа.
Дали нещо от неговия политически опит не би сработило тук?
Трудно се дават рецепти. Той не е имал лесно детство. Роден е в Самуил, Разградско. Семейството му се преселва в Турция, когато той е на 5. Обичаше да ходи в родното си място и там хората много му се радваха, защото се държеше като един от тях. В това е разковничето. А когато човек не е на „Ти“ със себе си, тогава той прави много грешки.
Кое може да предпази политика от големи грешки?
– Да не се мисли за велик, защото днес го има, утре го няма. Сега може да е на висок пост, но после да е съвсем обикновен гражданин. Всичко е временно. Съпругът ми не делеше хората нито по богатство, нито по политически пристрастия. Когато той почина, кметът на Анкара, който не беше от Народнорепубликанската партия, направи нещо изненадващо. Не беше минала и седмица, когато една вечер в 23 часа ми се обадиха от кметството, че са решили на негово име да направят голям парк и там да поставят голяма негова скулптура в цял ръст. Бяхме шокирани и от бързината, с която искаха това да стане. Поканиха ме да пея на откриването. Беше паметно събитие, организирано от хора, които не споделят неговите политически убеждения. После се направиха и други паметници, кръстиха и други паркове в страната в памет на Али Динчер. Не на всеки може да се случи подобна съдба.
И в заключение, какво ще кажете на нашата аудитория, която обича да слуша музика?
– Да търси хубавата музика, минала през изпитанията на времето и преборила се с много трудности, за да стигне до нас.
Текстът е част от бр. 104 на сп. "Икономика". Публикуването му в Economic.bg е по силата на търговско партньорство между двете медии.