Защо се проваля еврото?

Идеята за валутния съюз още поначало е съдържала семената, които може да доведат до разпада му

12:30 04.09.2018 ~ 7 мин.

Еврото – единната валута, използвана от 19 европейски страни, е уникално явление в човешката история. Никога преди това група държави не са създавали чисто нова валута, която да споделят помежду си.

Някои идеалисти са гледали на тази уникалност на еврото като на негова сила, като на предвестник на по-добър бъдещ свят. Свят, в който народите си сътрудничат по много икономически и политически решения. В подходящ момент дори може да възникне политически съюз; националните парламенти може да дадат по-големи правомощия на Европейския парламент, който да взима решения за всички. Именно с тази визия преди повече от половин век европейските страни са започнали да обмислят идеята за единната валута. Според тогавашните държавни лидери тя би донесла по-голямо благоденствие и по-голямо политическо единство.

През втората половина на XX в. Европа вече е преминала през много неща. Раните от Втората световна война са останали в миналото. Европейските страни са направили нова война немислима. Те са се научили да се борят на масите за преговори, отколкото на бойните полета. Те са отворили границите си, за да увеличат търговията помежду си. Нищо от това не е било лесно – направени са много на брой внимателно обмислени малки стъпки в неизвестното, за да останат назад сенките от двете големи Световни войни по-рано през XX в. Страните в Европа по онова време са се научили да разчитат на добрата воля на останалите и с пълно право се гордеят със своя успех.

Така основната историческа цел – да се изгради възможно най-добрата защита срещу нова европейска война – е до голяма степен изпълнена. Въпросът след това е как по най-добър да се използват възможностите на това мирно време. Задачата, която стои пред Европа, е изграждането на общество, основано на либералните ценности, които днес европейските граждани така много ценят. Нужно е отворено общество, за да е възможна конкуренцията на идеи, която пък да доведе до насърчаване на креативността и просперитета.

В Хага през декември 1969 г. европейските лидери, вероятно първоначално несъзнателно, предприемат нова стъпка в неизвестното: те започват създаването на единна валута. Води ги мисълта, че компаниите и туристите ще спестят много, ако не плащат такси за обмен на валута, и затова ще търгуват и пътуват повече в Европа. Освен това чрез Европейската централна банка Еврозоната би имала единна парична политика, от която правителствата на страните членки не биха могли да се отклоняват в полза на своите интереси. Така на европейските правителства ще им се наложи да са по-отговорни финансово, за да се предотврати вътрешна инфлация и за да се насърчава икономическият растеж. Държавите, използващи единната валута, също така ще трябва да координират своите икономически политики. Идеята е, че научавайки се страните да си сътрудничат икономически, мирът ще бъде още по-здраво установен в Европа.

Въпреки икономическата и политическа криза в Еврозоната през последното десетилетие, някои продължават да вярват в описаната досега визия за икономическия и паричен съюз. Ключовите лидери, взимащи решенията, още някога обаче бързо са осъзнали опасностите от стъпката, която вече са предприели. Те разбрали, че ползите от по-лесните трансакции в Европа били малки. Това, за което те не се сетили, е едно икономическо твърдение, което дотолкова не подлежи на оспорване, че е като математическа теорема в икономиката. В публикация от 1968 г. един от най-големите икономисти на XX в. Милтън Фрийдман обяснява, че основната функция на паричната политика е да помогне да се намалят до минимум макроикономическите трусове, които биха усетили различните страни по света. Паричната политика трябва да пречи спукванията на икономически балони да засягат прекалено много държави и сектори, както и да намаля времето, през което дадена икономика е в рецесия.

Според Фрийдман паричната политика не може да помогне на дадена икономика да подобрява перспективите си за дългосрочен ръст, но същевременно, ако въпросната парична политика се води лошо, то тя може да причини дълготраен негативен ефект и да направи по-песимистични перспективите за дългосрочен ръст. Като пръчка в спиците на колелото, лошо избраната или зле изпълнена във времето парична политика спъва нормалното функциониране на икономиката. Тръгвайки към паричен съюз, европейските лидери увеличават вероятността общоевропейската парична политика да спъва икономиките на различните страни от Еврозоната.

В миналото европейските лидери може да не са били запознати с теоремата на Фрийдман. Те обаче би трябвало да са били наясно , че една единна валута не би могла да донесе икономически просперитет. И със сигурност са знаели, че Италия и Гърция винаги са надскачали икономическите директиви от европейските институции и така тези страни е малко вероятно да отговорят на стандартите за икономическо участие, неразривно свързани с въвеждането на единна валута и единна парична политика.

Европейските лидери също така са знаели, че обещаните политически ползи са били илюзорни. Въпреки че често повтаряли мантрата за „политически съюз”, те били наясно, че няма да се откажат от собствените си средства, събрани чрез данъци, за да окажат, когато се наложи, значима помощ на други европейски страни, изпаднали в криза. На лидерите им е било ясно, че рискът от икономически конфликти на интереси е съвсем реален. А те биха довели и до политически такива. От момента, когато е предложена единната валута през 1969 г. до нейното представяне през 1999 г., е имало безброй потвърждения за дебнещите опасности – отново и отново. Рисковете обаче са били омаловажавани, а различните гледни точки са били игнорирани.

Основният недостатък на единната валута е елементарен. Отказвайки се от националните си валути, членовете на Еврозоната губят важни политически лостове. Ако една страна от Еврозоната изпадне в рецесия, тя няма валута, която да девалвира, така че местните компании да могат да продават в чужбина по-евтино в долари с цел повишаване на износа и заетостта. Освен това страната членка не разполага и с Централна банка, която може да понижи лихвените си проценти, за да насърчи харченето в страната и да стимулира икономическия ръст.

Този основен недостатък създава големи затруднения, веднага щом икономиките на страните, които споделят една валута, се отдалечат една от друга. Ако италианската икономика има проблем, а германската бележи ръст, общият лихвен процент, определен от Европейската централна банка ще е твърде висок за Италия и твърде нисък за Германия. Следователно проблемите за италианската икономика ще продължат, а германската ще получи още по-голям тласък. В природата на единната валута е, щом икономиките на страните членки започнат да се отдалечават една от друга, общият лихвен процент да доведе до увеличаване на пропастта.

Обмисляйки тези елементарни проблеми, към края на 60-те години на миналия век икономистите стигат до заключението, че ако единната валута има някакъв шанс за успех, то ще трябват да се правят значителни финансови трансфери от успяващите държави към тези, които са в криза.

В един общонационален и с една валута митнически съюз, какъвто са САЩ, щатите получават повече финансиране от федералния бюджет. Освен това гражданите на тези щати, които са били по-тежко засегнати от рецесията, плащат по-ниски данъци, отколкото гражданите в щатите, които са понесли по-малко негативи. Когато се предоставят такива облаги, никой няма против, защото според сегашната политическа уредба на САЩ, въпросните облекчения са законни. Наистина, някои американски щати, като Кънектикът и Делауеър, правят големи и постоянни трансакции към щати като Мисисипи и Западна Вирджиния.

Затова икономистите са заключили, че за въвеждането на еврото ще е нужен и общ бюджет, управляван от единен фискален орган. Според тях, ако Европа искала да тръгне по този път, националните парламенти ще трябвало да преминат на заден план – основно те ще трябвало да превеждат средства към общия бюджет. Един потенциален европейски финансов министър, отговарящ пред Европейския парламент, щял да използва този общ бюджет, за да стимулира икономиките на страните в криза и така да съкрати времето, през което са в рецесия. Финансовите трансфери нямало да гарантират успеха, но без тях начинанието по въвеждането на единната валута ставало опасно.

От първия ден обаче било ясно, че европейците никога няма да се съгласят на общ бюджет. Германците били разбираемо обезпокоени, че ако се съгласят да споделят своите данъчни приходи, те ще се превърнат в източник на средства за погасяване на всички видове проблеми в останалата част от Европа. Така идеята за евентуален общ бюджет, който би павирал пътя към Съединени европейски щати, които да използват еврото за своя обща валута, въобще не била на масата на политическите преговори.

Въпреки че описвали проекта с големи думи, европейците се заели са създават незавършен паричен съюз – такъв, който имал обща парична политика, но на който му липсвали предпазни механизми, които да ограничават прекаленото надуване на икономически балони и последващото им спукване, както и рецесията. В рамките на тази непълна структура било неизбежно да възникнат конфликти, свързани с провеждането на паричната и фискална политика.

Всъщност такива конфликти има дори в рамките на националните държави. В рамките на една държава обаче обикновено има предвидени политически процедури, чрез които да се стигне до общо решение на проблема. В европейския проект за единна валута няма политически правила как да се решават конфликтите. Когато възникват финансови кризи, няма никакъв общоприет начин за действие. Някои страни губят, а други печелят. „Победителите” стават „по-равни”, отколкото останалите. Различията сред държавите се задълбочават и валутният съюз става още по-неуправляем. Така става ясно, че непълният проект за единната валута и за Еврозоната още при създаването си е съдържал семената, които имат потенциала да доведат до евентуалния му разпад.

И за да стане положението дори по-лошо, провалът на този проект би бил изключително скъп. Ако една страна е била в този съюз и се е намирала в криза, то след разпада на Еврозоната, националната валута на въпросната държава ще започне бързо да се обезценява и правителството, бизнесът и дори домакинствата ще трябва да изплащат със своята обезценена валута заемите, които са взели в евро или долари.

Защо обаче Европа някога е предприела такава авантюристична стъпка, която не носи очевидни ползи, но затова пък крие огромни рискове? Как са успели европейските лидери да съчетаят тези явни противоречия в идеята за единната валута? Как са били решени тези противоречия, когато е било въведено еврото за пръв път? Къде се оказа Европа след всичките тези години?

Има един всеобхватен отговор на тези въпроси. Европейските лидери в миналото не са имали съвсем ясна представа къде отиват и защо. А ако не знаеш къде отиваш, накрая се оказваш на друго място. Въпреки своята идеалистична идея европейците се озоваха на друго място, встрани от визията си. И може да се очаква, че това другаде не е добро място. Еврото спъна много от страните членки на Еврозоната. Валутата създаде горчиво разделения сред европейците. Ако Аристотел беше жив днес, той щеше да види как „добри и справедливи до висша степен” мъже и жени са се озовали в евротрагедия, „не чрез порок или поквара”, а чрез „грешка или слабост”.