Европа, изборите и сбърканите идеи за справяне с кризата

Майкъл Шуман, сп. Тайм  

 

Много недостатъци има в европейската стратегия за справяне със сегашната дългова криза: неразумната мания за икономии. Упоритото нежелание да се отделят достатъчно финансови ресурси. Неотстъпчивото отхвърляне на важни инструменти като еврооблигациите. Само че, може би, най-сбърканата от всички идеи е очевидната самонадеяност сред европейските лидери, че гласоподавателите смирено ще приемат стратегията въпреки икономическите страдания и социалния катаклизъм, които тя създава.

Заблуждението бе разбито в неделя. Във Франция социалистическият кандидат Франсоа Оланд победи Никола Саркози, един от ключовите архитекти на икономическите политики на еврозоната, за да стане новият президент на страната.

Още по-показателно в Гърция двете основни политически партии, които подкрепяха болезнената програма на икономии, наложена от еврозоната в замяна на два големи финансови спасителни пакета, бяха сурово наказани. Около 60% от вота отиде за по-малките партии, повечето от които се обявиха в кампаниите си против мерките за икономии и реформите, изпълнявани от Атина.

По-конкретно подкрепата за една такава партия Коалиция на радикалната левица, известна като СИРИЗА, се увеличи над три пъти спрямо последните избори, превръщайки я във втората най-голяма партия в парламента с една шеста от 300-те места.

Тези изборни резултати предвещават проблеми. Европа навлиза във фаза на политическа несигурност, която почти със сигурност ще промени сегашната, подкрепяна от Германия, стратегия за справяне с кризата. По мое мнение, това ще задълбочи кризата, поне в краткосрочен план, а вероятно и за по-дълго, ако не бъде постигнат бързо консенсус за нова посока в еврозоната.

Да се захванем с негативните последици от всеки от вотовете отделно. Първо Франция. Изборът на Оланд почти със сигурност ще отклони посоката на икономическата политика в еврозоната от стратегията, наложена от Германия. Оланд определено не е антиевро, но той нееднократно се е обявявал против сегашната политика за овладяване на дълговата криза и най-вече срещу прекаленото съсредоточаване върху икономиите. Оланд разясни това преди изборите, заявявайки, че неговата победа носи надежда, че “икономиите, не трябва да бъдат неизбежни”.

Неговата позиция ще има две основни последици. Първо, според мен, става почти невъзможно сегашният подход към кризата, основан само на икономиите, да бъде продължен. Оланд обеща да отхвърли споразумението, постигнато по-рано тази година за налагане на още по-строги правила и санкции за дълговете и дефицитите в еврозоната - крайъгълен камък на анти-кризисната програма на Берлин, освен ако не бъде въведен и пакт за растежа. Без подкрепата на Оланд е малко вероятно Берлин да може да продължи да пренебрегва недоволството срещу икономиите.

Това ни води до втората последица. Гледните точки на Оланд вероятно го сблъскват с германския канцлер Ангела Меркел. Тя не проявява особено желание да отстъпи от настояването си за икономии, така че позицията на Оланд може да предизвика пукнатина между двете най-значими членки на еврозоната. Това пък може да промени цялата политическа динамика в еврозоната. Близките отношения между Меркел и Саркози бяха основата на политиките в еврозоната - база, върху която бе изградена цялата стратегия за справяне с кризата. Ако отношенията между Берлин и Париж се влошат или дори се обтегнат, постигането на консенсус по политиките може да бъде по-трудно.

Германия също така може да се окаже все по-изолирана в подхода си към кризата. Гледната точка на Оланд съвпада с мненията на премиерите на Италия и на Испания, които също призоваха за нова подкрепа за икономическия растеж в Европа. Общата тежест на три от четирите най-големи икономики в еврозоната вероятно е толкова голяма, че дори за Меркел е трудно да я пренебрегне.

Сега за Гърция, където неприятните последици са по-дестабилизиращи. Когато Гърция получи втория пакет от спасителна финансова помощ на стойност 170 милиарда долара по-рано тази година, главното безпокойство на определящите политиките и инвеститорите бе, че гръцкото правителство никога няма да може да изпълни своята част от сделката – болезнена програма на икономии, която проваляше гръцката икономика. Сега след изборите изглежда много вероятно тези страхове да се сбъднат.

На гръцката политическа класа вече й бе трудно да изпълнява програмата на икономии, когато партиите, подкрепящи програмата, контролираха парламента. Сега, когато парламентът е толкова разделен и толкова много нови депутати са против икономиите, не мога да си представя как настоящото споразумение по спасителния пакет ще продължи да се прилага както е планирано.

Двете най-големи партии незабавно призоваха за промени в спасителния пакет. Андонис Самарас, лидерът на Нова Демокрация, който спечели най-много гласове, посочи, че новото правителство в Атина трябва да има две цели: “Гърция да остане в еврозоната и да промени условията по споразуменията за заема, за да има икономически растеж и облекчение за гръцкото общество.” Същевременно още по-острият ръководител на СИРИЗА Алексис Ципрас поиска споразумението за спасителния пакет да бъде отхвърлено напълно.

Тази политическа суматоха в Атина може отново да възпламени гръцката дългова криза. Ако Атина откаже да се придържа към съществуващите споразумения, това може да доведе до започването отново на дълъг процес на преговори с останалата част от еврозоната и да увеличи опасността спасителният пакет да не бъде продължен. Това отново ще възроди призрака на гръцкия дефолт и на излизането от еврозоната.

Има и някои по-големи въпроси, повдигнати от резултатите от изборите в края на миналата седмица. Първо, изглежда липсва връзката между обществената подкрепа за еврото в Европа и обществената подкрепа за мерките то да бъде спасено. Повечето хора в Европа са на мнение, че еврото е страхотна идея, но когато се стигне до необходимите реформи за подкрепа на валутния съюз неочаквано тази подкрепа се оттегля. Това е форма на синдрома “не в моя заден двор”. Да се направят жертви за еврозоната е добре, но само когато някой друг ги прави. Никой не желае да понесе бюджетните съкращения, намаляването на заплатите и тежестта на програмите за финансовите спасителни пакети като част от тези жертви.

Ако обаче валутният съюз ще продължава да съществува, то не може да се избегнат жертвите. Дали му харесва на някога или не, мерките за икономии трябва да са част от програмата за политиката в различни области, включително структурните реформи като увеличаване на гъвкавостта на пазара на труда, които са също толкова непопулярни.

Решаването на дълговата криза може също така да наложи по-голяма финансова подкрепа от по-богатите страни на еврозоната (например повече средства за механизма за предотвратяване на кризи), нещо, което те изглежда избягват, за да успокоят гласоподавателите си, които нямаха особено желание да плащат, за да подкрепят еврото. Така че въпросът е: дали гласоподавателите ще подкрепят някога мерките, необходими за поправянето на валутния съюз, а по този начин и затруднената европейска икономика. А ако не ги подкрепят, как някога ще можем да се измъкнем от дълговата криза? И как еврото може да оцелее?

Още по-широк проблем, разкрит от европейските избори, е крещящото противоречие между изборния успех и фискалната реформа. Гласоподавателите имат склонност да не харесват идеята за голям бюджетен дефицит и повишаващ се дълг, но когато се стигне до намаляване на разходите или плащане на данъците, които са необходими за стабилизиране на финансовата основа на техните правителства, те отхвърлят идеята политиците да осъществяват реформи. Това е потенциално невъзможен парадокс, който дава сигнал за дълъг период на политическа и икономическа нестабилност в повечето най-развити страни на света.

Вероятно гласоподавателите ще имат желание да понесат по-високи данъци и да се намалят държавните услуги, ако виждат ползата (по-доброто икономическо представяне) и вярват, че процесът е честен и справедлив. Сега обаче западните демокрации не са открили начин да постигнат толкова необходимата реформа.

Все пак има лъч надежда. Ключовият момент е, че европейските политици са наказани, тъй като политиката, която бяха приели за справяне с дълговата криза просто не работи. Стратегията причинява огромна икономическа болка на голяма част от еврозоната (Испания, Гърция, Португалия, Италия), докато резултатите от нея не са много, ако въобще ги има. Лихвите остават високи, икономическите перспективи - мрачни.

Меркел и останалите властимащи от еврозоната като цяло игнорираха критиките към курса, който са поели, и все повечето доказателства за неговия провал. Може би този демократичен бунт ще наложи положителна промяна - създаването на по-чувствителна, балансирана и жизнеспособна стратегия, която наистина обуздава дълговата криза. Ако това се окаже истина, гласоподавателите във Франция и Гърция може просто да са направили голяма услуга на световната икономика.