България – страната на клиничните пътеки

2 млн. хоспитализации към края на септември 2026 г. е толкова шокиращо число, че кара човек да се отплесне в дълбоки мисли за реалността.

Клиничните пътеки, например, по които се заплаща дейността на болниците, са основната причина за избухващия брой на отчетени приети хора в болници. Само  че това е мерило за това колко хора са отчетени, че са преминали през болниците и за които НЗОК е заплатила –  не за това колко хора са излекувани. У нас се плаща да минеш по клиничната пътека, но никой не се интересува в какво състояние си след „разходката“, т.е. парите са за процедури, отбелязки в чек-листата, а не за здраве.

Има и други пътеки, не е само здравеопазването. Утъпканата пътека на образованието, където никой не спира ученика през класовете, дори и да е неграмотен, защото няма никакъв стимул за това. Напротив, стимулът е да го задържиш колкото можеш в училище, но само толкова.  

Друг вид пътека има пък при финансирането на общините, защото все пак „всички пътеки водят до бюджета“, нали? Общините със своите мижави 25% собствени приходи трябва добре да се ориентират, да имат бърз и директен достъп до МФ, за да получат финансиране за местните си проекти. Дори и при наличието на програма и критерии за публични инвестиции в общините, пак едни тръгват по бързата пътека и получават милиони, а останалите кретат по официалната пътека и са в резервния списък.

Когато се сетим за българската администрация, човек може да си представи единствено бягаща пътека – „идеята за оптимизация“ на администрацията тича от поне 20 години, поти се, отчита километри, но все е да едно място.

За пешеходните пътеки изобщо да не споменаваме. Когато са достатъчно добре маркирани и видими, много хора все още спират на тях само ако има полицай или камера, т.е. правилата важат само, когато някой гледа. Всъщност, дори и да гледат всички, съдебната власт показа, че правилата не важат дори когато има записи. В съдебната система се използват изключително добре и утъпканите пътеки на командироването – назначават те в забутан съд и хоп – след няколко месеца си вече в София. Тези пътеки са за свои хора, без конкурс се стига направо на сцената.

Ако пък си помислим за всички реформи, които чакаме от години, веднага се сещаме за модния подиум и пътеката, по която те дефилират, показват се от всякакви страни, ние цъкаме в знак на одобрение или не, но накрая някой ги прибира зад кулисите, защото така е най-лесно. И защото за реформи трябват мускули, бързина и решителност, все качества които не се търсят у дефилиращите на подиума.

Като се замисли човек, в България има пътека за всичко, но не стигаме далеч. Освен до болницата, както стана ясно.

p.s. Клиничните пътеки могат да отпаднат като начин за финансиране в рамките на 6 месеца – мислено е отдавна, разработвани са пилотни проекти, всичко е ясно – само някой трябва да започне процеса.

Източник: Институт за пазарна икономика