Трябва ли ни защита от банките

През последните седмици в публичното пространство се заговори за внасяне на законови промени, които да поставят в по-равностойно положение банките и техните клиенти, ползващи ипотечни кредити. Предложенията за защита на кредитополучателите се основават на влошената платежоспособност на една част от кредитополучателите вследствие на икономическата обстановка в страната.

Тези предложения предвиждат предприемането на два основни хода - премахване на наказателната такса при предсрочно погасяване на кредита и отпадане на задължението за изплащане на разликата при продажбата на жилището на по-ниска цена в случай на неплатежоспособност. Въпреки че на пръв поглед идеята за социална справедливост, заложена в тези предложения, изглежда примамлива, подобни решения не трябва да се взимат прибързано и без да бъде анализиран дългосрочният им ефект върху кредитния пазар, който оказва сериозно влияние върху финансовата стабилност на страната и оттам - върху икономическото състояние и на самите потребители.

Предложенията в България дойдоха малко след приемането на текста на европейската Директива за ипотечните кредити, което стана факт на 3 май тази година. Преди две години Европейската комисия изработи предложение за директива, която да регулира кредитните споразумения, отнасящи се за жилищна собственост. За дългия период на мъчителни дискусии бяха внесени над 800 поправки към съдържанието на директивата, която трябва да се формализира с гласуване в Европейския парламент през есента и да влезе в сила през 2015г.

Ето и някои от основните положения, заложени в нея:

На бъдещите кредитополучатели в 28-те страни-членки на ЕС ще бъде отказан жилищен кредит, ако не отговарят на единните показатели за кредитоспособност;

На клиентите на банките ще бъде предоставян стандартен  информационен пакет с  разяснения как да открият ипотечен кредит, който отговаря на нуждите им;

Кредиторите ще трябва да предоставят обширна информация за специфичните характеристики на заема, сред които и предупреждения за бъдещи промени в лихвите и рисковете, свързани с кредитите в чуждестранни валути;

Предвиждат се и строги ограничения с цел да се избегнат подвеждащите реклами на банкови продукти;

Залага се и период до 10 дни, в който клиентите ще могат да размислят и да се откажат от споразумението;

Гарантира се възможността за предсрочно погасяване, за която, обаче, може да бъде налагана такса за компенсиране на нанесените евентуални загуби на банката, чийто размер може да бъде ограничен на национално ниво;

В Директивата се разпорежда на банките да проявят търпение при финансови затруднения от страна на кредитополучателите и да правят всичко възможно за продажба при най-високата налична цена на върнатото имущество в случаите на неплатежоспособност.

Изострената чувствителност на голяма част от европейците, когато става въпрос за регулации на наднационално ниво, съчетана с настъпилия вследствие на кризата застой в сферата на кредитирането и сериозните различия при местните пазари на кредити и недвижими имоти, затруднява въвеждането на строги и универсални мерки на европейско ниво. Ето защо съдържанието на Директивата е насочено най-вече към премахване на двустранната информационна асиметрия между кредитори и кредитополучатели от една страна и между кредитните институции в различните страни-членки от друга. Националните юрисдикции запазват правомощията да се разпореждат с всякакви евентуални регулации, свързани с условията по кредитите на вътрешните пазари.

Тук е интересно да се спомене и изследването на Международния валутен фонд, включено в Доклада за световната финансова стабилност от април 2011г.[2], което показва, че засилената правителствена намеса в условията по жилищно кредитиране (най-вече чрез изкуствено наложени облекчения за потребителите) е довела до увеличаване на колебанията при цените на жилищата и е допринесла за растежа на задлъжнялостта на домакинствата в периода преди настъпването на финансовата криза. Сред основните препоръки на доклада са да се действа по-внимателно при определяне на участието на държавата и да не се създават стимули, които да застрашават баланса на кредитните пазари.

Връщайки се към предложенията за допълнителна защита на потребителите на жилищни кредити в България, трябва да се отбележи, че дори на пръв поглед те да се вписват в тона на предстоящите промени на европейско ниво, в действителност стигат твърде далеч. Докато европейското законодателство (а в известна степен и българското до момента[3]) се стреми към ограничаване на асиметричната информация, която е основен генератор на дисбаланс на кредитния пазар, обсъжданите в България допълнителни промени биха създали благоприятна среда за развитие на т.нар. „морален риск", при който кредитополучателите решават какъв риск да поемат, а банките поемат всички разходи, ако нещата тръгнат в неприятна посока.

Как биха постъпили банките, когато трябва да се защитават от държавата?

Най-логичният отговор е, че за да компенсират повишения кредитен риск, те неминуемо ще трябва да повишат лихвите по кредитите и може би ще компенсират с оскъпяване на таксите за услугите си. Това развитие, в крайна сметка, освен че ще доведе до свиване на така или иначе стагниращия кредитен пазар, ще сложи допълнителен товар на плещите на изрядните платци.

В отсъствието на държавна намеса при определяне на условията за кредитиране и стабилна законова рамка за премахване на информационната асиметрия между кредитори и кредитополучатели, банките сами могат да определят условията по ипотечните кредити. Дори могат да предоставят и заеми, при които дължимата сума при неплатежоспособност се ограничава само до продажната цена на имуществото при съответните лихви на клиенти с надежден кредитен профил. От друга страна потребителите са наясно с разходите и рисковете, свързани с гъвкавостта и финансовите условия по кредитите, между които могат да избират, и могат да пристъпят към сключване на най-добрата оферта.

Ето защо, при наличие на коректна и изчерпателна информация за условията по кредитите и продуктите на пазара, кредиторите и кредитополучателите на практика са равнопоставени. Всяка допълнителна намеса за подпомагане на едни потребители би довела до ощетяване на други, а в дългосрочен план вероятно и на тези, чиято "защита" първоначално е целяла.

* Авторът е стажант в ИПИ