Интервю | България надминава очакванията по някои от целите на ЕС за декарбонизация

Ян Дусик посвещава цялата си кариера на политиките и правото в областта на околната среда и климата. Той работи в Министерството на околната среда на Чешката република в продължение на 12 години, включително като министър на околната среда през 2009 – 2010 г.

През 2011 г. става заместник-регионален директор на Програмата на ООН за околната среда (UNEP), а по-късно е назначен за регионален директор на UNEP за Европа. След това заема длъжността главен съветник на UNEP по стратегическо ангажиране за Арктика и Антарктика.

През 2020 г. се присъединява към Световния фонд за дивата природа (WWF) като ръководител на Глобалната арктическа програма, където оглавява дейността по устойчивото развитие и управлението в Арктика.

През септември 2024 г. е назначен за заместник генерален директор на Генерална дирекция „Климатични действия“ (DG CLIMA) на Европейската комисия.

Г-н Дусик бе един от участниците на международната конференция iN Sofia 2025, организирана от Economic.bg.

Г-н Дусик, нека поговорим за Зелената сделка и за Сделката за чиста индустрия. Много компании в България чуват и двата термина, понякога използвани взаимозаменяемо. Каква е практическата разлика между тях?

Зелената сделка се развива от 2020 г. насам. Това е стратегия, която е по-широка от индустриалната и климатичната политики – тя обхваща околната среда, биоразнообразието, кръговата икономика и други сфери. Тя е насочена както към енергийния сектор, така и към обществото като цяло.

Със Сделката за чиста индустрия, която беше приета през февруари тази година, ние се фокусираме по-конкретно върху декарбонизацията на индустрията и свързването ѝ с конкурентоспособността – като определяме „тесните места“, които трябва да бъдат преодолени, за да постигнем и двете цели едновременно.

Сделката обхваща шест приоритетни области, за всяка от които имаме конкретни програми и стратегически диалози с отделните индустрии. Това е рамката на нашето взаимодействие с индустрията, като основният ни фокус е върху два типа – енергоемките производства и сектора на чистите технологии.

На международната конференция iN Sofia 2025 Вие говорихте за важността от балансиране на конкурентоспособността и декарбонизацията. Какви нови възможности създава Сделката за чиста индустрия за българските компании в сферата на инвестициите, технологиите и достъпа до пазари?

Изключително важно – и това често чуваме от индустрията – е предвидимостта и яснотата на регулациите. Това означава стабилност на целите, така че бизнесът да може да се ориентира по тях и те да не се променят постоянно. В същото време, трябва да има готовност за адаптиране и опростяване на конкретни мерки, ако видим, че не работят достатъчно ефективно. Целите остават, но търсим най-добрия начин да ги постигнем.

Втората област е финансирането, което частично идва от публични бюджети. Но основният двигател на процеса на декарбонизация е системата за търговия с емисии (ETS) и приходите от нея, които постоянно растат. Всички тези приходи се връщат обратно в процеса на декарбонизация чрез национални програми и европейски фондове, като Фонда за модернизация и Иновационния фонд.

Сега ще добавим и новата система ETS за транспортния и сградния сектор, заедно със Социалния климатичен фонд. Така има публично и частно финансиране – не само под формата на грантове, а и чрез инвестиционни механизми, намаляване на риска за капитала, работа с търговските банки и устойчиви финансови инструменти. Също така – чрез договори за разлика и дългосрочни договори за покупка на енергия, които дават сигурност на бизнеса, че инвестициите ще се изплатят и ще бъдат печеливши.

Как Сделката за чиста индустрия осигурява достъп до финансиране както за големи, така и за по-малки предприятия?

Финансирането трябва да работи и за големите компании, и за малките и средните предприятия (МСП). В момента в законодателния процес върви специален пакет „Подкрепа и опростяване за МСП“.

В рамките на ЕС целим чрез Иновационния фонд, а в бъдеще и чрез Банката за индустриална декарбонизация, да отключим различни възможности за различни сектори и типове предприятия. В крайна сметка, ако искаме да постигнем климатична неутралност, трябва да обхванем всички сектори.

Системата за търговия с емисии се доказа като най-икономически ефективния инструмент за намаляване на емисиите. Затова не само ЕС има ETS – по света вече съществуват над 70 системи за ценообразуване на въглерода, включително ETS и въглеродни данъци. Тези икономически инструменти доказано работят.

Каква регулаторна подкрепа могат да очакват българските компании по тази сделка, за да се модернизират, декарбонизират и останат конкурентоспособни?

Създаваме рамка, която дава конкретна посока. В момента обсъждаме целта за 2040 г. – предложението е за 90% намаляване на емисиите. Вероятно следващата седмица ще стане ясно дали тази цел ще бъде одобрена. След това ще започнем работа по законодателния пакет за периода след 2030 г., който ще конкретизира мерките за тежката индустрия, сектора на чистите технологии, възобновяемите източници, енергийната ефективност и т.н.

Тези политики се пренасят и на национално ниво. България вече има Национален план за енергетика и климат – той е своеобразна „рецепта“ за изпълнение на целите до 2030 г. Очакваме подобен документ и за периода след това.

Така компаниите в България ще могат ясно да видят как правителството планира да постига целите във всеки сектор. Това е съвместен процес – европейските институции следят за изпълнението, но основната отговорност е на националните правителства, които управляват и финансовите инструменти – например средствата от Фонда за модернизация и Социалния климатичен фонд. Това е симбиоза между европейско и национално действие.

Как Европейската комисия оценява напредъка на България по нейните национални климатични и енергийни планове и къде вижда най-големите пропуски?

В някои аспекти на европейската цел за декарбонизация България дори надминава очакванията – например по регламента за споделяне на усилията. Това е добра новина.

В други обаче – като използването на земята, промяната в начина на ползване на територията и въглеродните поглъщатели в горския сектор – има изоставане. Като цяло виждаме възможност България да търгува с други държави членки излишъка си по регламента за споделяне на усилията.

Що се отнася до използването на наличните фондове – процесът може да се ускори, особено по отношение на Фонда за модернизация и пренасочването на част от кохезионните средства към декарбонизация. Имаме и първи български проект, одобрен по Иновационния фонд, и се надяваме да има още качествени проектни предложения.

Какви ключови стъпки трябва да постигне България през следващите 1.5 – 2 години в рамките на Сделката за чиста индустрия?

Едно от основните неща е въвеждането на Механизма за въглеродна корекция на границата (CBAM). Той трябва да започне да се прилага изцяло от 1 януари 2026 г. Това ще изисква вниманието на националните власти – по отношение на събирането на данни, регистрацията и гарантирането, че няма да се заобикалят изискванията.

Това е много важно за бизнеса в България и в Европа, за да има увереност, че няма риск от „въглеродно изтичане“ и преместване на производството извън ЕС.

Друг приоритет е ускоряването на внедряването на възобновяеми енергийни източници, особено вятърната енергия.

Виждаме добър напредък при слънчевите фотоволтаици и термални системи, но потенциалът за вятърна енергия – както на сушата, така и в морето – може да се използва по-добре. Това би помогнало за балансиране на енергийната система, за стабилизиране на цените и би дало част от решенията, нужни за изпълнението на целите по декарбонизация.