Дебатът за работниците имигранти не е икономически, а социо-културен

През 2024 г. в област Пловдив са се заселили малко над 10 хиляди души от останалата част на страната. Най-много – близо 5 хиляди души – са сменили адреса си от населено място в рамките на областта, а значителен приток на хора (над 700 ) има и от столицата, сигурен знак че вторият град става все по-привлекателен. Областта отдавна се е оформила като регионален магнит, като значителен брой имигранти идват от Хасково, Смолян, Стара Загора, Пазарджик. Сходни са темповете и в другите икономически развити области – Варна е приела 6,3 хил. мигранти, Бургас – 6.1 хил., а общият брой на сменилите адреса си в рамките на страната е почти 97 хил. души.  

Това е броят само на постоянно преместилите се, при това на тези, които са сменили адреса си. Ако добавим и ежедневната трудова миграция – тези, които пътуват за работа всеки ден –  само община Пловдив приема 34 хил. души, Марица – 5,6 хил. души, Родопи – 2,3 хил. (при това към преброяването на населението през 2021 г. – днес този брой със сигурност е по-висок). На национално ниво всеки ден населените си места за работа напускат почти 500 хил. души. С други думи, около 1/6 от работещите са на път. 

Положителните икономически ефекти от тази миграция са безспорни. Самите мигранти получават по-добро заплащане, достъп до работни места, възможности за реализация, които може да не са достатъчни или изобщо да липсват в техните градове или села, нова и по-динамична социална среда, образование. Регионите които ги приемат, от своя страна, получават свежи (и често млади) работници за задъхващите се пазари на труд, нови студенти и т.н. Част от тях може и да основат фирми и на свой ред да създават работни места. Местните бизнеси печелят нови клиенти и повишени обороти, общините – повече данъчни приходи. 

Рядко чуваме аргументи против вътрешната миграция; обратно, фирмите от различни градове активно се състезават за най-добрите работници, чуват се и призиви за създаване на стимули за преместване на хора в икономически по-слабите региони. Няма квоти, пазарни тестове, приравнявания на дипломи и разрешителни или други бариери пред преместването на работници, да речем, от Хасково в Пловдив (освен, разбира се, ако не се върнем назад в ерата на Народната република и института на жителството). Никой не се противи на имигрантите, дори и да идват от най-отдалечената точка на страната.  

В икономическата роля на вътрешните и имигрантите извън страната обаче разлика няма – те запълват едни и същи незаети ниши, а ефектът им върху пазара на труда е практически идентичен. Третирането им обаче е много различно, като за влизащите отвън се прилагат редица ограничения и изисквания. Те са и обект на (почти винаги негативно) политическо говорене, най-често по линия на аргумента, че „крадат работни места от местните“ и „намаляват заплати“. Доколкото пазарът на труда става все по-тесен, безработицата все по-ниска, а броят на работниците от страни извън ЕС на българския пазар расте, темата ще става все по-важна.  

Каква е причината за двойното третиране на имигрантите от съседния град и съседната държава? Доколкото няма как да търсим различен икономически ефект, видно обяснението трябва да се търси другаде. То се крие в интеграцията – докато никой не се съмнява в способността на хасковлии успешно да се включат в пловдивското общество, то такива (и не съвсем без основание) има за узбекистанците и непалците. Това обаче означава, че дебатът трябва да се води на друго поле – не на икономическата политика, а на интеграционната и образователната, и да се съсредоточи върху способността на обществото да приеме хора отвън и дали иска да го прави, по религиозни, културни и социални причини. Отговорът на тези въпроси не е автоматичен, но е важно да водим правилния разговор.

Източник: Институт за пазарна икономика