Една спирка от Пътя на Коприната

Бухара сякаш е в средата на нищото, но това пък е и част от нейния чар. Заобиколена от прашна, бежова полупустиня, тази важна спирка на някогашния древен Път на коприната все още е чудесно място за туризъм и ориенталско бижу за тези, които се осмелят да стигнат до там.

А какъв би бил един типичен ориенталски град без тесни криволичещи алеи, джамии, впечатляващи минарета и сараи? Бухара има всичко това – и още. Можем да прибавим и, че местните хора не са загубили чувството, че са жители на място, което е виждало безброй пътници (и нашественици) през дългата си история.

Това означава, че ще бъдете посрещнати с любопитна смесица от гостоприемство и подозрителност, откритост и резервираност. От вас зависи как ще ги приемете.

В моя случай пристигнах в „Благородна Бухара“ (както е била известна през 19-и век поради политическото, религиозното и културното си значение) с желанието не само да се докосна до атмосферата на отдавна отминалите времена на Пътя на коприната, но и с надеждата за да направя някои проучвания за магистърската си дисертация по история.

В старите времена стигането до този град е ставало на гърба на камила или кон. В наши дни можете да изберете елегантен и модерен високоскоростен влак, наречен Sharq, който ще ви отведе от узбекската столица Ташкент, преминавайки през Самарканд, за по-малко от 7 часа. Гледката навън е сравнително скучна, а телевизионните екрани са настроени да бълват безкраен конвейер от узбекски поп видеоклипове. Така че, носете си книга.

Като алтернатива, или ако ви е покосила съветската носталгия, можете и да се пазарите с шофьори на автомобили, които отиват във вашата посока и са готови да припечелят допълнително, като ви отведат там. В този случай силно се препоръчва познаване на руски език. Но това, че сте българин, със сигурност ще донесе някакво чувство на разпознаваемост от страна на вашия шофьор – особено ако е на средна възраст и има спомени от живота преди 1989 година.

Руснаците са се нанесли в тази част на света още преди да е имало Съветски съюз. Всъщност те са първите, които донасят чудото на железницата в Бухара в края на 19-и век, с цел да облекчат износа на памук от региона. Настоящата жп гара, обслужваща града, се намира в Каган (на 9 километра от Бухара), който е бил анклав на руските търговци преди повече от век.

След като се отправите към историческия център, вниманието ви ще бъде грабнато от внушителната, но елегантна тимуридска архитектура на медресетата (религиозните училища) и джамиите от 16-18 век. Не е изненадващо, че Бухара е включена в списъка на наследството на ЮНЕСКО от 1993 г. и се смята за едно от бижутата на Централна Азия, заедно със Самарканд и Хива.

За да се разбере идеята зад великолепието на тези сгради, е полезно да се има предвид, че градът е бил столица на държава, наречена Бухарски емират, която съществувала от 16-и век до 1920 г., преди местният емир да бъде свален от Червената армия.

Спомен от това минало величие е кралската крепост, наречена Арката, която е била седалище на местните владетели вероятно през последните 1500 години! Любопитното е обаче, че последният емир Мохамед Алим Хан, известен с това, че обичал да отдъхва в Крим, където е пиел шампанско далеч от очите на консервативните духовници в родината си, всъщност е предпочитал да живее в дворец, разположен на 4 километра северно от стария град. Това имение, носещо името Sitorai Mohi-Hosa (‘Звездите се срещат с луната’), представлява възхитително сливане на ислямски и европейски архитектурни стилове.

Бухара е бил доста известен и като важен център на теология, култура и суфизъм в целия ислямски свят. Това се потвърждава от наличието на грандиозни джамии и медресета, най-добрите от които се намират в комплекса Po-i-Kalyan, съсредоточен около минарето от 12-и век, което през цялата си история е служило и като наблюдателна кула и място за екзекуция. И ако общата кафяво-бежова палитра на сградите ви се стори монотонна, поглед нагоре към куполите, облицовани с хиляди аквамаринови плочки, ще ви хипнотизират дотам, че може да усетите как мислите за кристалния лазурен цвят на тропическите морета, докато сте в средата на пустинята.

Друга важна точка в стария град е Lyabi Hauz, кръстен на изкуствено езерце, каквито е имало много в стара Бухара, осигурявайки свежест в сухия климат, но също така са били и развъдници на малария. Тук посетителите ще бъдат посрещнати от статуя на весел мъж, възседнал магаре – той е познат и на българите; това е Настрадин Ходжа, мъдрият и забавен герой на много приказки и анекдоти.

Може да е изненадващо за мнозина, но Бухара е била и дом на древна еврейска общност, която винаги е била незаличима част от местното население, дори и ако днес мнозинството от тях са емигрирали в Израел в търсене на по-добри възможности. Има и малка синагога, където имах възможността да изживея една от онези изненади, които правят пътешестването толкова приятно занимание.

Попитах небрежно съпругата на равина дали може да ме насочи към ресторант, в който се сервира bakhsh (вид зелен пилаф) - традиционно местно еврейско ястие, с което дори повечето бухарци не са запознати. След като се замисли няколко минути, тя изведнъж меланхолично каза „Мога аз да ви го сготвя“. И ето пак с тази невероятна местна смесица от гостоприемство и подозрение, аз и моите приятели на следващия ден бяхме заведени през лабиринтни алеи до уютния дом на семейството на равина. Там под звуците на гълъби в двора и очарователната ретро украса на трапезарията бяхме нагостени като кралски особи. Така видяхме Бухара - комплексна мозайка, под чиято древна и тайнствена повърхност едва успяхме да надникнем.