Еврото: време е за действие

Въпросът с пътя на България към членство в еврозоната рязко се качи в политическия дневен ред. Катализаторът бяха две партийни инициативи: БСП поиска изслушване на управителя и целия управителен съвет на Българска народна банка относно готовността на България за присъединяване към еврозоната, а ГЕРБ внесе решение във връзка с приемането на еврото в Република България. Изслушването даде формална трибуна за дебат без някакъв конкретен резултат, а самото решение, предложено от ГЕРБ, има по-скоро пожелателен характер, доколкото не поражда директни правни последици. Въпреки това случилото се има голямо значение.

Дискусията и гласуването по решението „форсираха“ партиите да заемат публично позиция, скрепена с недвусмислен ангажимент. В голямо мнозинство народните представители заявиха подкрепа за приемане на еврото през 2024 г. От една страна, това трябва да се превърне в политическа гаранция за бъдещи решения по всички нужни промени в законодателство, изисквани в процеса на подготовка. Можем да се надяваме, че партиите ще бъдат последователни и в следващите седмици и месеци ще поддържат позицията си чрез бързо приемане на зависещите от законодателя промени. На следващо място, партиите ще трябва да се самодисциплинират и в бюджетната процедура, доколкото запазването на финансовата дисциплина и ограничаването на дефицита са пряко свързани с готовността за членство в еврозоната. И накрая, решението премахва колебливостта и несигурността относно политическата подкрепа за присъединяване от началото на 2024 г., които иначе могат да се превърнат лесно извинение за правителството – особено ако е служебно – за бездействие и отлагане.

По време на дебата разбрахме няколко неща. Нека почнем с нареждането на политическата карта. Срещу членството в еврозоната открито застават само „Възраждане“, макар и настоявайки за референдум, още анализи и други подобни реторически похвати. Трудно удържима  е позицията на БСП, които хем казват, че по принцип са за присъединяване, хем искат обаче да са сигурни, че сме готови, хем техни представители постоянно разказват колко добре се развиват страни извън еврозоната. Без да артикулират ясна алтернатива или поне някакви критерии, при достигането на които биха подкрепили присъединяване, БСП на практика застават „против“. Тук изглежда много на място притчата за хората, които попитали „колко трябва да чакаме, за да се оправят нещата“, на което получили отговор „ако чакате – никога няма да се оправят“. С други думи, ако политиците блокират усилията за подготовка и с решенията си формират финансова политика, която уврежда стабилността, устойчивостта на бюджета и конкурентоспособността на икономиката, то България няма да е готова, получава се затворен кръг.

Тук е мястото да припомним и още нещо важно от дебата, споделено от управителя на БНБ – има възможност и открехната врата, но за да минем през нея, трябва ясно да заявим, че то е основен политически приоритет на управлението в България, зад което стои ясно и устойчиво мнозинство. Също така трябва да сме наясно, че това е дълъг процес, ангажиращ много институции и правителствата на 27 страни в ЕС, така че не може българската позиция да се мени през 2-3 месеца. Още повече, няма как да си правим тънки сметки дали да е 1 януари, дали няколко месеца по-късно, дали не можем да изчакаме до някакъв момент и тогава пак да рестартираме – такова поведение по-скоро ще бъде отказ и съответно ще отложи за неопределено време евентуално членство.

На следващо място, въпросът с бюджета е ключов и не може да се заобикаля безкрайно. При предстояща оценка на готовността в очаквания пролетта конвергентен доклад България трябва да има приета бюджетна рамка. Шиканирането на политическата криза през удължителен закон, с който да се продължи действието на бюджета за 2022 г. в първите месеци на 2023 г. може да е добра „иновация“, но в контекста на заявката на България, че води разумна и предвидима фискална политика, е най-малкото озадачаващо. Разбира се също толкова озадачаващо би било в годината, когато заявяваме готовност за еврозоната, да приемем тригодишна рамка с дефицит от над 6% годишно, при това без да има някаква тежка рецесия. Така остава последната опция – а именно политически консенсус около разумен и дисциплиниран бюджет с дефицит под 3% и ясна заявка от отговорно мнозинство за устойчивост на тази фискална цел в следващите години.

В този контекст трябва да разбираме и проведеното обсъждане на степента на изпълнение на номиналните критерии за членство в еврозоната. Към момента България няма проблем с размера на дълга – той е вторият най-нисък в ЕС, за инфлацията пък нямаме пряк контрол в краткосрочен план и към момента. Но размерът на бюджетния дефицит и лихвените нива са пряко отражение от политически действия – дефицитът и таванът на държавния дълг се определят с гласуване по закона за бюджета, а в по-широк смисъл са резултат от съгласие по икономическа и фискална политика, зад което стои парламентарно мнозинство, излъчило правителство. За да имаме ниски лихви, които покриват конвергентните критерии, трябва да дадем сигнал, че ще поддържаме нисък дефицит, което пък ще означава и малко нов дълг.

В дебата бяха разсеяни и доста митове и страхове, често умишлено разпространявани в общественото пространство. Стана ясно например какво се случва с резервите на Централната банка при замяна на лева с евро, което ясно опровергава тезата, че някой ще присвои милиарди валутни резерви и ще ги похарчи. Пак в този дух бяха и разясненията за механизмите за спасяване на закъсали държави-членки с общ ресурс, както и при преструктуриране на банки – изобщо полезно беше явно и отчетливо да се чуе кой, при какви условия и какво плаща. Също така за пореден път беше отхвърлена хипотезата, че някой отвън ще реши левът да се замени по друг, различен от настоящия и запазен вече повече от 25 години валутен курс към еврото – очевидно решението е на българската държава. Това, впрочем, беше вече потвърдено, когато левът стана част от механизма ЕРМ2, а страните-членки и ЕЦБ приеха нашето намерение да запазим валутния си борд и фиксирания курс.

Няколко думи и за риска от инфлация в еврозоната. В момента България има висока инфлация без да е в еврозоната, също висока инфлация имат Унгария, Полша, Чехия и Румъния – извън еврозоната, при това с обезценяваща се местна валута. Споменават се балтийските страни, но ако се върнем към данните за динамиката на цените в първите години след приемането на еврото, няма да открием никакви шокове. Да се приписва войната на Русия в Украйна и ефекта й върху силно обвързаните съседни икономики на еврото е най-малкото некоректно. Да не забравяме и по-важното – след присъединяването си Естония, Литва и Латвия се доближиха съответно с 21, 12 и 8 процентни пункта по показателя БВП на човек от населението до средното ниво в ЕС, опровергавайки страховете, че еврото убива растежа.

Защо процесът трябва да продължи и какви ще са ефектите за България от присъединяването? Няколко аргумента си струва да бъдат изразени отново. На първо място, България трябва да даде ясен сигнал за това къде иска да се позиционира и доколко има устойчив консенсус по един така важен геополитически въпрос. Не просто сме подписали договор за присъединяване към ЕС, в който има ангажимент за бъдещо участие в общата валута. България премина дълъг път от заявеното намерение за членство в банковия съюз и обвързването на лева в ЕРМ2, през постигането на тези две цели и последващ план с дата 1 януари 2024 г. Забавяне и колебание са на практика отказ – което предизвиква логичния въпрос както у международните институции, така и сред банкери, инвеститори, анализатори защо се дава заден ход. Очевидният отговор е, че няма политически консенсус за поддържане на благоразумни финанси или че има някаква друга смяна в геостратегическото позициониране на страната. В по-широк план, приемането на еврото е естественият изход от валутния борд – това е базовата предпоставка от две десетилетия. Но извън общите съмнения, в чисто икономически план глобалните пазари слагат рискова премия на т.нар. regime uncertainty, или рискът нещо да се случи и политическо мнозинство да отмени борда, или пък някаква финансова криза да срути системата с всички последици и шокове. Ние, гледайки отвътре, виждаме устойчивостта и добрата архитектура на нашата парична система, която издържа няколко огромни шока и трудни теста в последните 25 години – но рейтинговите агенции поставят няколко стъпки „бонификация“ при окончателно членство в еврозоната. Това е въпрос на доверие – те ни казват „ами ако все пак се провалите и си унищожите паричната система“?

Още повече, в няколко поредни кризи видяхме, че атаките винаги са по-силни към периферията – с други думи, да си част от еврозоната дава известна защита в сравнение със страните извън. България, въпреки изключително дисциплинираната си бюджетна политика, висок икономически растеж, конкурентоспособен износ и добре капитализирани банки, пострада тежко след 2009 г. Същото стана и с балтийските страни – пак с фиксиран курс, благоразумна фискална политика, нисък дълг. В добрите години – при висок растеж и благоприятни финансови условия – и страните извън ядрото получават например ниски лихви и достъп до кредит. Но при първите сигнали на идващо сътресение ефектите удрят в периферията – да видим лихвите в Румъния и в Унгария. Още повече, ако евентуално се наложи „спасяването“ на страна в затруднение в еврозоната, вече има ясен път с приетите механизми – както за фиска, така и при банкова криза. За страни извън еврозоната остава непривлекателната опция да покани МВФ, който действа по познат и болезнен механизъм.

Не трябва да пропускаме и факта, че приемането на еврото ще завърши вече стартирал процес и ще премахне някои асиметрии, от които сега потенциално страдаме. От една страна, ние сме в банковия съюз, което означава, че българските банки могат да понесат последици от определени действия на ЕЦБ, но същевременно нямат достъп до ликвидна подкрепа – за разлика от всички техни конкуренти в страни, които са част от еврозоната. В по-общ план, заради режима на валутен борд, а и като цяло заради интеграцията на нашата финансова система с еврозоната, ние пренасяме неравномерно ефектите от паричната политика на ЕЦБ. Така например, ние и сега понасяме негативите от дисбалансите, които създава кредитната експанзия, балоните в цените на активите, потребителската инфлация при твърде разхлабена монетарна политика. В същото време, в трудни времена и несигурност сме изключени от паричната и финансовата система на голяма глобална резервна валута.

Връщайки се към политическия дебат, остават две важни послания. Първо, няма извинения за забавяне и мотаене по подготовката. Впечатляващо политическо мнозинство явно заяви подкрепа за преследване на цел 1 януари 2024 г. И второ, непростимо би било да се приеме и дори обсъжда бюджет с над 6% дефицит, при това устойчив за следващите години.

Източник: Институт за пазарна икономика