Глобализацията има нужда от нов консенсус

Идеята, че дерегулациите, глобализацията на търговията и свободното движение на капиталите са полезни, доминираше дълго време световната икономика. Кризата от 2008 г. взриви на парчета този консенсус.

В продължение на десетилетия Западът вярваше в една добре дефинирана и до голяма степен приета икономическа парадигма, с дълбоки последици на национално и международно равнище. Тази вяра обаче угасна с намаляването на доверието в способността на „експертите“ да обясняват и, най-вече, да предсказват икономическата еволюция. Световната икономика е изправена пред нараснал риск от разпокъсване и от още по-голям упадък на най-слабите страни.

Доминиращата до неотдавна икономическа парадигма бе въплътена във Вашингтонския консенсус - съвкупност от 10 икономически мерки, прилагани на национално и международно равнище с цел икономическа и финансова глобализация. С две думи, той се основаваше на идеята, че дерегулацията и либерализирането на цените ще бъдат полезни и ще благоприятстват свободната търговия и една относителна свобода на движението на капиталите.

Навремето се приемаше, че засилването на международните икономически и финансови връзки е най-доброто средство за постигане на трайна изгода, повишаване на производителността и намаляване на риска от финансова нестабилност. Разпространено бе и схващането, че тази стратегия ще бъде съпътствана от допълнителни предимства като подобряването на социалната мобилност и понижаването на риска от войни. Тя трябваше освен това да допринесе за едно изравняване между развитите и развиващите се страни, намалявайки по този начин бедността, а оттам - и икономическите стимули за нелегална имиграция.

Заслепеност

Вярна на класическите теории, преподавани в повечето университети, тази стратегия преживя звездния си час след падането на Берлинската стена, когато бившите комунистически страни и Китай се присъединиха към световния ред, доминиран от Запада, стимулирайки по този начин производството и потреблението.

Доверието във Вашингтонския консенсус обаче се превърна в своеобразна сляпа вяра. Чувството на самодоволство, което в резултат се възцари сред политическите ръководители и икономистите, допринесе за това световната икономика да стане по-уязвима от поредица малки удари, чиято кулминация бе кризата от 2008 г.

Изведнъж предимствата на глобализацията избледняха в сравнение с рисковете. Фактът, че кризата започна в Съединените щати не подобри положението, тъй като до този момент те бяха водещата сила зад Вашингтонския консенсус и една глобализация без ограничения - по-специално заради ролята им в многостранните организации като Г-7, Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО).

Кризата и нейните последици се дължат отчасти на грешки в анализа. Икономистите не разбраха в достатъчна дълбочина връзката между регистриращия бърз растеж и все по-либерализиран финансов сектор и реалната икономика. Те не схванаха добре и влиянието на големите технически иновации. Политическите ръководители пък пренебрегнаха икономическите, политическите и социалните последици от увеличаването на неравенството, което отслаби средната класа. Те подцениха и рисковете от разпространяване на финансовата зараза и засилване на миграционния наплив.

Въпреки няколкото малки промени, ръководствата на МВФ и СБ продължиха да отразяват една отминала епоха, по-конкретно с несъразмерно голямото влияние на Европа. Дори Г-20, която бе създадена, за да наследи Г-7, е определяна като прекалено тесен и елитарен клуб, за да може да насърчи една наистина ефикасна икономическа координация, и не промени правилата на играта.

Следователно не е изненадващо, че ентусиазмът за икономическата и финансовата глобализация изчезна. Както развитите страни, така и нововъзникващите пазарни икономики отдавна не желаят засилване на регионалните и международните институции, което би ги принудило да се откажат частично от своя суверенитет.

Някои държави сега се затварят в себе си и/или отдават приоритет на двустранните си отношения, или дори на регионалните, както е в Азия. Това развитие облагодетелства големите икономически сили като Съединените щати и Китай, но би могло да маргинализира още повече цели страни и региони, особено в Африка.

Няма да е лесно да бъде постигнат нов консенсус. Това ще е голямо предизвикателство, изискващо политическа воля и дълъг период от време. Този процес вероятно ще премине през проучването и отхвърлянето на няколко лоши идеи преди добрите да пуснат корени.

Загуба на доверие

В очакване, икономистите и политическите ръководители имат да изиграят важна роля за подобряване на сегашната ситуация. Различните държави, по-специално в Европа, трябва да реформират една изхабена и загубила доверие многостранна система за икономическо управление. А на международно равнище, концепцията за „справедлива търговия“ - за да не се говори за социална мобилност - е необходимо да бъде обект на по-задълбочени дискусии.

Трябва освен това да бъде проучено по-отблизо взаимодействието между реалната икономика и финансовия сектор. Необходимо е и да се обърне по-голямо внимание на въпроса за разпределението на богатствата, за да бъдат „излекувани“ прекалено големите неравенства, по-конкретно като бъде облекчен натискът върху средната класа и не се допусне най-уязвимите прослойки от населението да попаднат в мрежата на социалната система. Това предполага по-добро разбиране на структурните промени, свързани с техническата еволюция - големите компании в областта на високите технологии трябва да признаят своята нарастваща системна важност и да се приспособят към нея заедно с държавите.

Самодоволството е основна причина за загубата на доверие в предишната икономическа парадигма. Нека не допуснем то да причини още повече поразии.

*Мохамед ел Ериан е главен икономически съветник на Allianz. Тази статия е публикувана в сътрудничество с Project Syndicate 2018.