Няма сила, която да накара чуждестранните инвеститори да купуват български акции

Г-н Скарлатов, голяма част от новостартиращите и дори разрастващите се предприятия в България разчитат основно на собствени средства и търсят финансиране от бизнес ангели или стратегически инвеститори. Кога набирането на капитал чрез първично публично предлагане на акции се появява в плановете на фирмите с цел растеж?   

Вярвам, че отговорът няма да хареса на читателите, но няма как да не се говори за „слона в магазина”. Накратко, сцената на корпоративните финанси в България през 2018 г. изглежда така:

Дейността на бизнес ангелите се ограничава до финансирането на миниатюрни стартъпи с инвестиции от 50-100 хиляди евро, а до втори транш често не се стига. Има и успешни примери, но те са малко на брой, предимно в технологичния сектор.

Фондовете за дялово инвестиране са само три, от които два са ко-инвестиционни (могат да инвестират само съвместно с други инвеститори в рамките на една сделка). Те подбират инвестициите си много внимателно и поставят много условия, затова шансът за сделка е много малък.

Стратегически инвеститори могат да дойдат предимно от чужбина, но те по правило влизат, за да купят евтино. Целта им обикновено е да сложат табелката „made in EU” или да намалят разходите, най-вече за развойна дейност и инженеринг. Пред местните бизнеси остава изборът или да се продадат евтино, или, в случай че ползват професионални консултанти, да получат аргументирана цена за бизнеса си, която обикновено е значително по-висока от предлаганата от инвеститорите, и така до сделка да не се стигне.

Съответно, за финансирането си бизнесът разчита основно на банковото кредитиране. У нас то е предимно с търговски характер, а т.нар. финансиране за развитие или проектно финансиране (development или project finance) практически не съществува. В резултат, развиващият се бизнес остава статичен с години и поради липсата на финансиране изпуска множество възможности.

И така стигаме до финансирането чрез капиталовите пазари. За да започне структуриране на сделка с предлагане на ценни книжа, компанията трябва да е достигнала размер от поне 10 млн. лева приходи и да реализира печалба от поне 10%. Това автоматично спира всички развиващи се компании, които са предимно под тази граница, както и тези, които имат размера, но недостъчна печалбата. Нашата работа като инвестиционни банкери е да идентифицираме проекти, които са интересни от финансова и комерсиална гледна точка, да съберем „хвърчащите листа” в структурирана проектна документация и да търсим финансиране, най-често извън България.

Как инвестиционното банкиране може да катализира развитието на България като „интелигентна“ инвестиционна дестинация?

Секторът на високи технологии наистина е, и трябва да бъде визитката на България, с която да се привлекат колкото е възможно повече секторни инвеститори. Причините за това са две: първата е, че имаме значителен местен човешки ресурс на добра цена, който е добре подготвен. За съжаление, размерът му е недостатъчен и затова виждаме нарастващ приток на специалисти и от други държави.

Втората причина е, че при този сектор политическият риск е в по-голяма степен изолиран: за развитието му се изисква минимална или никаква инфраструктура. Това води до изолиране на политическия риск пред чуждестранните инвеститори. Ако дадена софтуерна фирма не е доволна от изменение в политиката или утежняване на администрацията, тя лесно може да премести хората си и бизнеса в друга държава, за разлика от традиционните производства  с големи мощности.

В този сектор инвестиционните банкери могат да се включат на сравнително късен етап, когато бъде набрана критична маса на ниво индивидуални компании. Секторът може да е голям, но да е съставен от голям на брой малки компании. При тези малки компании играчите са бизнес акселераторите и фондовете за рисков капитал. Ние следим как се движи растежа и кога дадени бизнеси са достатъчно големи, за да търсят финансиране за следващия етап на тяхното развитие. В момента работим върху интересна сделка, която обещава да е най-голямата в сферата на ИТ сектора в България, но  до затварянето ѝ има още време.

Вие и Вашите колеги развивате „англосаксонското инвестиционно банкиране“ в България вече 10 години. Как „узрява“ пазарът на инвестиционно банкиране у нас?  Защо сега дойде времето за създаване на българска Асоциация на инвестиционните банкери?

Преди 10 години секторът почти не съществуваше, защото близо 100% от него се състоеше от консултиране на приватизационни сделки. През последните години инвестиционното банкиране се развива с темпа, с който икономиката и нейните участници узряват и осъзнават, че за привличане на инвеститори и/или финансиране трябва сериозен структуриран подход и адекватно изготвена документация. Точно както се случва с проектите, финансирани от европейските фондове, за които документацията е със задължителни реквизити. Разликата е, че в инвестиционното банкиране тези реквизити са секторен стандарт. Инвестиционите банкери реално играят ролята на мост между бизнеса и парите – инвеститорите, за да може даден проект да стане реалност.

БАИБ цели да обособи сектор, за който до момента се говореше само „на парче“. Стремим се всички инвестиционни банкери да са обединени под един покрив и да не бъдат оприличавани на инвестиционни посредници, управители на активи, брокери и други финансови термини, които нямат нищо общо с инвестиционното банкиране. Има много кадърни български инвестиционни банкери в чужбина, но за съжаление нацията ни е слабо представена в този сектор на глобално ниво. Именно хора с международно ноу-хау ще бъдат важна част от асоциацията, за да се развие секторът в България със знания отвън.

Как БФБ-София да привлече международни инвеститори, въпреки че страната ни не е топ дестинация като фондова борса?

Към момента няма сила, която да накара чуждестранните инвеститори да купуват български акции. Основният проблем при вторичния пазар е изключително ниската ликвидност, която плаши инвеститорите. Техните притеснения са, че може да се окажат „заклещени” в определена акция, която да не могат да продадат, когато искат да излязат от позиция.

При първичния пазар, от друга страна, размерът на новите емисии, предлагани на инвеститорите, е изключително малък – обикновено под 50 милиона лева, което по всякакви стандарти е под радара на чуждестранните инвеститори. В допълнение, акциите са сравнително справедливо оценени и потенциалът за ръст не е достатъчно голям в процентно изражение, така че да оправдае нивото на риска. Казвам това с болка, защото искам да виждам как родният капиталов пазар процъфтява, но не мисля, че това ще се случи скоро. Чужденците няма да дойдат и да вдигнат ликвидността, ако местните играчи не са активни, а такива в момента почти няма. Пет пенсионни фонда и пет взаимни фонда не могат да осигурят ликвиден пазар.

Кога очаквате пазарът на криптовалути да е фактор и за движението на фондовата борса у нас?

Няма корелация между фондовата борса и криптовалутите, поне на този етап. Не очаквам да има такава в скоро време. В Мейн Кепитъл работим много активно в сферата на ICO-тата, защото вярваме в токените като метод на финансиране. Пазарът ще стане още по-интересен, когато влезе в сила определена базова регулация за структурирането и документацията на едно ICO. Към момента работим по 3 ICO-та, като първото от тях, което излиза на пазара много скоро, е компанията VERNAM.

Какви са най-важните житейски уроци, които научихте като инвестиционни банкери?

Капиталовият пазар е миниатюрно копие на нашия живот – нищо не е такова, каквото изглежда. Логиката доминира едва в 1/3 от времето, в останалото време е или еуфория, или паника. „Невидимата ръка на пазара“ вече е мит. Силите, които определят правилата и движенията, не са тези, за които четем в учебниците.