Литературата е религия, която може да те подведе
Бавно и полека вървим към по-предсказуем и по-комфортен свят с доста разтегливи понятия за ценности, в които да се вместят все повече различия
Галин Никифоров:
Снимка: Сиела
~ 5 мин.
Татяна Явашева Галин Никифоров е открояващо се име в съвременната българска литература. В романите му се преплитат вечните теми за стремленията на човешкия дух, за любовта, за скрития смисъл на живота и за отрезвяващата мъдрост на смъртта. Автор е на сборник с новели и на осем романа, сред които „Добро момче“, „Фотографът: obscura reperta“, „Лятото на неудачниците“, отличен с наградата „Роман на годината” и „Къщата на Клоуните“, удостоен с награда „Елиас Канети”, „Лисицата“ е шестият му роман, следват „Тяло под роклята“ и „Черна светлина“. Образование: Математическата гимназия в Добрич, инженер-химик (Пловдив) и икономика (Варна).
Г-н Никифоров, как ви се виждат България и светът в този момент, гледани през призмата на писател, роден и избрал да продължи да живее в Добрич?
Вече няма голямо значение къде си роден, нито дори къде живееш, ако имаш интернет. Сега е време на глобални и драматични промени, които по различен начин се отразяват на всеки човек и на всяко общество. Но според мен бавно и полека вървим към по-предсказуем и по-комфортен свят с доста разтегливи понятия за ценности, в които да се вместят все повече различия.
Две висши образования, но станахте писател. Как се получи тази трансформация? Какъв двигател върти мислите ви?
Винаги съм искал да правя нещо, което да ми дава усещането за пълнота на живота ми. И това нещо за мен се оказа писането на романи. То предизвиква всичките ми способности и сили: душа, мисъл и сърце в едно. Още повече, че съществуването ни е много повече духовно преживяване, отколкото физическо. Поне аз така мисля.
Може ли един професионален писател в България да живее от своя интелектуален труд?
Може, но е много несигурно и в действителност не знам дали някой го прави. Така е в целия свят. В Швеция, например – страната, която изнася най-много литература на глава от населението в света, едва около осемдесет писатели могат да си позволят да се занимават само с писане. Но колкото и идеалистично да звучи, ако искаш да правиш нещо както трябва, не бива да мислиш за пари. Парите трябва да са само следствие от усилията ти, а не цел. В изкуството ценностната система е различна от тази на пазарната икономика, затова често ние, творците, не получаваме разбиране. Но пък и никой не ни е принуждавал да се занимаваме с изкуство, затова и няма на кого да се сърдим.
Ако вземем идея от романа “Тяло под роклята”, ще зададем въпроса какво криете „под роклята” на вашето творчество?
Харесва ми метафората ви, защото женските образи имат силно присъствие в моите книги, особено в „Лисицата” и „Тяло под роклята”. Но дори и когато жените са на по-заден план, емоционалната им гравитация влияе съществено върху мъжките образи. Ако трябва да обобщя най-важните си идеи, те са за смисъла на живота, който не може да съществува без обичта към нещо или към някого, както и стремежът ми да подтикна читателите да надникнат отвъд представата за добро и зло, където човешката природа е в най-естествения си и чист вид. С последните си два романа, и особено с „Черна светлина”, се насочих към истории, които са най-близки до преживяванията на обикновения човек и са много по-въздействащи.
Според вас писателят има ли силата да променя светогледа на онези, които посягат към книгите му?
Ако наистина си е свършил добре работата, може да повлияе в определена степен на част от читателите, но едва ли може да промени генерално характера и ценностната система на някого от тях. Освен това литературата е религия, която може и да те подведе. Ценната и понякога трудна за четене литература е важна, но тя е сравнително малко на фона на „хамбургерните писаници”, които нерядко постигат плашещо големи тиражи и подкопават смисъла на изкуството. Но и псевдоинтелектуалната литература може да направи същите поразии. Така е открай време, хубавото и лошото винаги вървят ръка за ръка.
Ако в този момент ви бъде дадена силата да промените нещо значимо, какво би било то?
С риск да прозвуча като някоя от участничките в конкурс по красота, ще кажа, че бих спрял всички войни по света, а огромните икономии от пари, интелект и време бих вложил в образование, здравеопазване и изкуство. Но фактът, че мисля по този начин, означава, че никога няма да ми бъде дадена такава възможност. Ясно защо…
Три ваши романа имат втори преработени издания. Това е проява на „да го имам втория акъл на българина”, или…
Скоро ще станат пет – „Лятото на неудачниците” и „Къщата на Клоуните” трябва да излязат това лято. Но тук не става дума за „втори акъл”, а за прецизиране на текста. Моите романи съдържат доста информация от всякакво естество, когато ги писах, не разполагах с тази база данни, която изпълни интернет пространството през последните години. Също така и уменията ми като редактор не бяха на нивото, което стигнах със седмия си роман „Тяло под роклята” през 2018 г. Ще призная, че работата по тези втори издания бе едно от най-удовлетворяващите неща в живота ми.
Инфлация на парите и на духа – възприятията на писателя икономист?
Обезценката на парите – 16,9 % за последната година, ясно и точно! За духа – ще кажа само, че стандартите бяха много занижени през последните десетина години. Сега почти всеки може да бъде актьор, писател или политик. А това очевидно не дава добри резултати. Но пък създава усещане за значимост при по-посредствените хора, които са много повече от талантливите и способните, което пък е добрата страна на това, което се случва със стандартите. Трябва някак да приемем, че така има повече радост и щастие по света...
Ще приемете ли предизвикателството да напишете свръхкратък разказ от 55 думи с икономическа поука?
Ще ви разкажа една кратка история, която, честно казано, обезсмисля образование като моето и списание като вашето, но винаги ме е забавлявала! Ето разказ от 55 думи, без съюзите и предлозите:
Един бедняк лежал по цели дни под едно бананово дърво, хапвал си банани и дремел. Видял го един богаташ и му казал:
-Защо не вземеш да събираш излишните банани и да ги продаваш – ще изкараш пари. После ще си засадиш няколко дървета и след години ще почнеш да печелиш и от тях. И така на старини ще си имаш цяла гора, ще си наемеш хора да ти работят, а ти по цял ден ще лежиш под някоя палма и ще си хапваш банани.
-Ами аз нали сега това правя – лежа по цял ден и си хапвам банани…
Това с бананите изисква усилието да сменим континента. Оставаме тук и преминаваме към следващия въпрос: Откъде у вас този интерес към латинските сентенции? Каква добавена стойност дават на читателя?
Латинските сентенции са мъдрост, оцеляла две хилядолетия. Няма как да не са ценни и няма как да не бъдат използвани от нас, писателите, като интелектуална патерица. Тяхната непреходност е в основата на човешкия разум и природа, и най-изненадващото е, че понякога крие елегантна ирония, за която дори не сме предполагали, че е съществувала в онези сурови времена. Това, в края на краищата, е и доста забавно.
Една латинска сентенция по ваш избор за финал…
Латинското удължение към заглавието на романа „Лисицата” беше „Nascentes morimur”, което значи: „Раждайки се, умираме”. В крайна сметка редакторът реши, че то трябва да отпадне. Но аз често си повтарям тази мисъл. Надявам се, да е за добро.
