Неизбежната отбрана на неработещите институции
~ 6 мин.
През седмицата общественото внимание бе привлечено от чисто човешки проблем – в правото си ли е бил един пловдивски лекар, стреляйки по лице, опитало да извърши кражба? Крайността на мненията се подсили от оскъдицата на факти. Но чисто човешкият проблем има строго правен характер и засяга няколко въпроса:
Въпреки познатите похвати на политическо ниво, случаят в Пловдив не е убедителен аргумент да се променя институтът на неизбежната отбрана, разписан в Наказателния кодекс. Първо, проблемите са повече институционални и изискват не законови реформи, а реформи при функционирането на институциите. И това се доказва многократно и многозначително – противниците на съдебната реформа се опитаха през 2015 г. да подменят институционалното укрепване на съда и да отрекат нуждата от отчетна прокуратура с предложения за промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Така лош се оказа наказателният процес, а не прилагащата го прокуратура в доказване на престъпленията. Сега пък ще се променя Наказателния кодекс вместо да се обърне внимание на правоохранителните органи в лицето на МВР и прокуратурата.
Вторият голям проблем, който не можем да отричаме, е че за равенство пред закона в България трудно може да се говори, когато в затънтените части на страната уязвимите групи от възрастни хора са оставени без никаква подкрепа. Така жителите на малко българско село са по-малко равни от живеещите в града. Как тогава ще се приложи измененият НК, ако няма институция, която да го приложи?
Третият проблем е за смисъла от изтърпяване на наказание от осъдените. Наказателната репресия, лишена от социална работа с извършителите на престъпления, затвърждава непригодността им да бъдат част от което и да е общество – т.е. и тук трябва работа от страна на институциите с хората. Но Борисов и Цачева дума не споменават за това, а Главният прокурор говори само кои не са заловените и как не може да им се приложи наказанието.
Промяната на законите под предлог „Хората така искат”/по думите на вътрешния министър/ може да доведе обществото ни дотам, че в бъдещата конституция да пише, например, „мразим циганите, ще има безплатна храна и ток за всички”, защото хората така искат. Но как тогава ще живеят останалите български граждани, които може и да не искат точно това? На този въпрос управляващите също не дават отговор.
За тях писането на закони (без оглед на приложимостта им) е всестранният лек за българското общество.
Но да се върнем на неизбежната отбрана.
Неизбежната отбрана е противодействието на едно лице, което при защита на своите или на чужди права причини вреди на нападателя. Вредите може да са всякакви – от леки като повреждане на имуществото на нападателя - например да му счупи часовника, до по-тежки – да му счупи ръка или най-тежки – да отнеме живота му. Условие да не се превишат пределите на неизбежната отбрана е защитата да съответства на нападението. А в няколко случая, дори и защитата да не съответства на характера на нападението, извършителят пак няма да бъде наказан, ако:
Накратко, за да знае всеки български гражданин правата си в случай на нападение, можем да ги обобщим така:
В мотивите на КС /казано накратко/ се разглежда правото на живот като основно конституционно право. Като такова, според чл. 28 от Конституцията, посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление. Своеобразно средство за защита на личността и правата на гражданите, включително и на правото на живот, е и неизбежната отбрана. Неизбежната отбрана обаче не е право за неограничено засягане на нападателя. Личността и правата на последния продължават да са обект на конституционноправна защита и след като той е предприел непосредствено противоправно нападение. КС приема, че приетата редакцията на НК от 1997 г. ще се прилага едва ли не за всяко нападение, без да се отчитат характера и степента на нападението. Така отблъскващият нападението реално във всеки случай ще надхвърля границите на неизбежната отбрана. Ако, например, е могъл да отблъсне нападението само счупвайки ръката на нападателя, той няма да е длъжен да направи това, а може направо да го убие. Изводът е, че неизбежната отбрана не може изчерпателно да обхване всички възможни случаи и не може и да се разпише изчерпателно в закон, затова конкретиката на всеки отделен случай е важна. Инак се отваря широката врата на произвола – всеки срещу всеки под претекст от неизбежна отбрана.
И докато управляващите с лека ръка посягат на фундаментални институти в правото, Висшият съдебен съвет, председателят на ВКС и главният прокурор отказаха да подкрепят подобна приумица. Това няма да попречи и на управляващите, и на опозиционните законотворци в НС да съчинят поредния юридически неиздържан и неприложим закон, с което да отложат неизбежните потребности от промени в МВР и реална съдебна реформа.
- защитени ли са в достатъчна степен правата на българските граждани;
- ако защитата не е в достатъчна степен, кой е отговорен за това – лошите закони или лошото прилагане на законите;
- необходима ли е промяна и в каква посока?
Въпреки познатите похвати на политическо ниво, случаят в Пловдив не е убедителен аргумент да се променя институтът на неизбежната отбрана, разписан в Наказателния кодекс. Първо, проблемите са повече институционални и изискват не законови реформи, а реформи при функционирането на институциите. И това се доказва многократно и многозначително – противниците на съдебната реформа се опитаха през 2015 г. да подменят институционалното укрепване на съда и да отрекат нуждата от отчетна прокуратура с предложения за промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Така лош се оказа наказателният процес, а не прилагащата го прокуратура в доказване на престъпленията. Сега пък ще се променя Наказателния кодекс вместо да се обърне внимание на правоохранителните органи в лицето на МВР и прокуратурата.
Вторият голям проблем, който не можем да отричаме, е че за равенство пред закона в България трудно може да се говори, когато в затънтените части на страната уязвимите групи от възрастни хора са оставени без никаква подкрепа. Така жителите на малко българско село са по-малко равни от живеещите в града. Как тогава ще се приложи измененият НК, ако няма институция, която да го приложи?
Третият проблем е за смисъла от изтърпяване на наказание от осъдените. Наказателната репресия, лишена от социална работа с извършителите на престъпления, затвърждава непригодността им да бъдат част от което и да е общество – т.е. и тук трябва работа от страна на институциите с хората. Но Борисов и Цачева дума не споменават за това, а Главният прокурор говори само кои не са заловените и как не може да им се приложи наказанието.
Промяната на законите под предлог „Хората така искат”/по думите на вътрешния министър/ може да доведе обществото ни дотам, че в бъдещата конституция да пише, например, „мразим циганите, ще има безплатна храна и ток за всички”, защото хората така искат. Но как тогава ще живеят останалите български граждани, които може и да не искат точно това? На този въпрос управляващите също не дават отговор.
За тях писането на закони (без оглед на приложимостта им) е всестранният лек за българското общество.
Но да се върнем на неизбежната отбрана.
Неизбежната отбрана е противодействието на едно лице, което при защита на своите или на чужди права причини вреди на нападателя. Вредите може да са всякакви – от леки като повреждане на имуществото на нападателя - например да му счупи часовника, до по-тежки – да му счупи ръка или най-тежки – да отнеме живота му. Условие да не се превишат пределите на неизбежната отбрана е защитата да съответства на нападението. А в няколко случая, дори и защитата да не съответства на характера на нападението, извършителят пак няма да бъде наказан, ако:
- нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище;
- или ако това се дължи на уплаха или смущение у неизбежно отбраняващия се.
Накратко, за да знае всеки български гражданин правата си в случай на нападение, можем да ги обобщим така:
- институтът на неизбежната отбрана служи за да защитят гражданите правата си и за да се въвлича обществеността в борбата с престъпността. Освен правата на гражданите, неизбежната отбрана се прилага и спрямо държавните и обществените интереси;
- неизбежната отбрана изисква непосредствено и противоправно нападение от човек. Нападението трябва да се разбира като едно или няколко действия (нахвърляне, връхлитане и т.н.) или бездействия, които пряко и непосредствено застрашават или накърняват държавни и обществени интереси, личността или законните права на гражданите. Нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане. Неизбежна отбрана не е допустима при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение;
- Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от закона. Затова, когато „отбраняващият се" съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание;
- Неизбежната отбрана е допустима само когато нападението е непосредствено. Оттук необходимостта точно да се установи моментът, от който нападението е непосредствено, защото от този момент нападнатият има право на самоотбрана. Нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане (не е нужно нападателят да ползва оръжието, което носи, за да се отбранявате. Достатъчно е да видите, че е въоръжен);
- Налице е продължаване на нападението, ако престъпникът, примерно след кражбата или грабежа, бяга с имуществото, за да се укрие;
- Нападнатият има право на активна защита. Той може, но не е длъжен по закон, да се отклони от защита чрез бягство, укриване, търсене помощ от трети лица, държавни органи и др;
- Неизбежна отбрана е налице до момента, в който нападението е трайно преустановено, без възможност да се възобнови. Всяко действие на нападнатия след това е наказуемо. Неизбежна отбрана може да се приложи не само от нападнатия, но и от всяко трето лице, притекло се на помощ на нападнатия;
- убийствата и телесните повреди, ако са извършени при превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение, не са наказуеми.
- нападението е от две или повече лица;
- нападателят е въоръжен;
- нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;
- нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно превозно средство или подвижен железопътен състав;
- нападението е извършено нощем;
- нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.
В мотивите на КС /казано накратко/ се разглежда правото на живот като основно конституционно право. Като такова, според чл. 28 от Конституцията, посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление. Своеобразно средство за защита на личността и правата на гражданите, включително и на правото на живот, е и неизбежната отбрана. Неизбежната отбрана обаче не е право за неограничено засягане на нападателя. Личността и правата на последния продължават да са обект на конституционноправна защита и след като той е предприел непосредствено противоправно нападение. КС приема, че приетата редакцията на НК от 1997 г. ще се прилага едва ли не за всяко нападение, без да се отчитат характера и степента на нападението. Така отблъскващият нападението реално във всеки случай ще надхвърля границите на неизбежната отбрана. Ако, например, е могъл да отблъсне нападението само счупвайки ръката на нападателя, той няма да е длъжен да направи това, а може направо да го убие. Изводът е, че неизбежната отбрана не може изчерпателно да обхване всички възможни случаи и не може и да се разпише изчерпателно в закон, затова конкретиката на всеки отделен случай е важна. Инак се отваря широката врата на произвола – всеки срещу всеки под претекст от неизбежна отбрана.
И докато управляващите с лека ръка посягат на фундаментални институти в правото, Висшият съдебен съвет, председателят на ВКС и главният прокурор отказаха да подкрепят подобна приумица. Това няма да попречи и на управляващите, и на опозиционните законотворци в НС да съчинят поредния юридически неиздържан и неприложим закон, с което да отложат неизбежните потребности от промени в МВР и реална съдебна реформа.
