По стълбата на познанието

Училищното образование в България е хулено, неспирно се говори как то се нуждае от сериозни реформи, как трябва да се променя в крак с постоянната промяна... В България всеки разбира от политика, футбол и образование. Но и в трите дейности, за да има високи постижения, се искат знания и умения, развити чрез много практика.

Образованието е консервативна система, която не бива да реагира на всеки полъх на вятъра. И все пак в днешно време промяната трябва да е неговото постоянно състояние. Пандемията беше своеобразна проверка дали системата е развила рефлекс за бързи реакции. Повод отново да заговорим за училищното образование стана Одитът на Сметната палата с неговите тревожни констатации. Сред тях се открояват няколко заключения: Резултатите на учениците са ниски, родителите плащат за частни уроци; Училището не компенсира дефицитите на семейната среда; Няма ефективни политики за мотивирани и добре подготвени учители; МОН не взима решения на база анализи и данни; Стандартът за качество в образованието и системата за определяне на добавената стойност на училищата закъсняват с години; В МОН и звената му липсва експертен капацитет, не се спазват срокове и ангажименти.

Нека не изискваме самата система на образованието и самото училище да свършат всичко онова, което самите ученици и техните родители не искат да свършат. Всички знаем колко важни са първите седем години от живота на детето за процеса на неговото обучение и развитие. Но може да отидем и отвъд това с едно твърдение, изречено още през XIX в. от американския лекар и професор по медицина, преподавател и писател Оливър Уендъл Холмс, който казва, че образованието на едно дете трябва да започне поне 100 години преди то да се роди.

В размисъла как точно да променим училищното образование, ще напомним и друга мъдра мисъл, че образованието е стълба, с която се събират плодовете на познанието, а не самият плод.

Потърсихме мнение по темата от Диян Стаматов, директор на  119 СУ "Акад. Михаил Арнаудов" в София и бивш зам.-министърът на образованието. Той се радва на известност като един от най-активните ръководители на училища, печели одобрение и като инициатор за ключови промени в средното образование:

 Снимка Красимир Свраков

Лесно е да се критикува българското училище, но най-трудната част са добре подготвените и щастливи ученици. Звучи просто, но да се създаде човек с добра граматическа и мисловна подготвеност, с активна гражданска позиция, е много

дълъг и последователен процес

В изводите на Сметната палата се очертава изоставането от тъй нужното осъвременяване. Отдавна се готви промяна в учебните програми и в учебното съдържание, което не е адекватно на практически ориентираната базисна подготовка, която се очаква като краен резултат от учениците. Учебното съдържание трябваше да се олекоти. Бързото навлизане на дигитализацията, съвременните технологии и големия информационен поток – това няма необходимото отражение в учебните програми. Другият сигнал е, че качеството на образованието не намира измерим показател. Досега са правени редица опити, но без желания резултат. Според Доклада бърза промяна трябва да има и в елементите за санкциониране в средното образование, защото цари безнаказаност на всички участници в него.

Хубаво е, че за всички ученици през новата учебна година са осигурени безплатни за тях учебници, но остава въпросът как и кога ще осъвременим и олекотим учебното съдържание.

Сега

системата на оценяване

е свързана само с изпит по български език и математика. Това за 35 години не само не се промени, а трайно се наложи. То създаде базата за частните уроци. Тези два „уникални“ изпита в края на седми клас е време да бъдат „детронирани“ и да се измерва общата подготовка по всички предмети.

В България образованието е централизирано от върха към хората, които го реализират. А всички промени са успешни, когато тръгват от долу нагоре и стигнат до онези, които управляват процеса. Това у нас се наруши и централизацията отново се възстанови. В момента „Документът“ е най-важният движещ инструмент, а не „Ученикът“, заради когото се прави всичко това. Учителите, както и личните лекари, са превърнати в администратори. На учителите отгоре им се спускат промени, които предварително не са съгласувани с тях. Този

централизиран подход

се отрази на начина им на преподаване. Учителите обаче имат нужда сами да инициират дейности, за да бъдат успешни. Като ръководител на голямо училище съм гарантирал на учителите пълната свобода и те вършат неща по своя инициатива, които според тях са правилни, но и интересни за учениците. Всичко става в добра комуникация между мен и тях. Като председател на УС на Съюза на ръководителите в системата на народната просвета в България често ми се налага да пиша становища за различни промени, направени в средното образование. Прави ми впечатление, че те стигат до хората, до които са адресирани, но не се приема почти нищо от тях.  Днес има нужда от инициативен лидер, който да поведе средното образование към голямата промяна. При централизирания подход в страната това трябва да е министърът на образованието.

Анет Маринова, психолог в 23 СУ "Фредерик Жолио-Кюри" в София:

Прегарянето засяга всеки в системата

Училището е предизвикано да се ангажира с многото проблеми на всички деца

Снимка Личен архив

Системата на образованието се променя и това е все по-осезаемо. Пандемията с дистанционното обучение се оказа вододел. Много неща се промениха, училището не се възприема само като сграда, то не е просто остров на стабилността за децата. За много от тях обаче училището е най-здравата среда – заради кризите в семействата. Много деца идват на училище и заради общуването с приятелите си. Училището е предизвикано да се ангажира с многото проблемите на всички деца.

Съвременното училище е място за развитие на децата. И те имат своите препъникамъни в живота си.

На плещите на учителите

училището и другите специалисти в него падат много задачи, които изискват да се работи с мултидисциплинарен подход. Тази промяна изисква гъвкавост и друг тип управление. След семейството училището днес е втората най-важна среда за децата.

Учителите трябва да изградят усещане за силните страни и интересите на децата и може да се създават групови формати с максимален фокус към всяко дете, които да им дават възможности за развитие на определени знания и умения. Сега напредъкът на учениците се оценяват спрямо някаква „норма“. Но всеки е с различни способности и напредъкът е добре да се измерва спрямо възможностите на конкретното дете.

Нужен е нов подход

Днешният преподавател е вкаран във висококонкурентна среда и от него се очакват свръхрезултати. На младите учители не им се дава време да изградят своето майсторство. От децата се очакват бързи постижения във всичко, а човешкото развитие не е права линия от точка А до точка Б. Децата, учителите и родителите не са роботи. Затова основен проблем става професионалното прегаряне, но на него не се обръща сериозно внимание. Прегарянето е при преподавателите, при децата, но и при родителите. Темата за психичното здраве отсъства от темата за българското училище и казвам това като психолог, който вече над 20 години работи в тази система. Училищните психолози са в подценена роля, на тях се гледа като на хора за всичко, които може да запълват всички други нужди на институцията. Няма единна политика за ролята и работата на училищните психолози.

Голямото предизвикателство

пред системата е изграждането на сътрудничеството с родителите. Не става дума за ядро от активни родители и Училищно настоятелство, което нещо да прави. Нужно е майките и бащите да бъдат въвлечени, като по добър и балансиран начин те да имат роля, подкрепяща образователния процес.

Основният въпрос е как да се преподава днес. Учителят вече не е източникът на знанието. Знанието е ръката на ученика и през мобилните устройства всеки има достъп до глобалното знание. Следва да се променят начините на преподаване, те например да са адекватни и на езика на младите хора. Училището е все по-важна

институция, чрез която се пораства

и се учат неща за живия живот. Време е да се научим да се чуваме. Много думи се казват, но няма пауза между тях, завърта се центрофугата на многословието и на непрестанното бързане.

Училището не може да компенсира дефицитите в семейството. Учителят не е родител. Училището трябва да развива практики, които да дават перспектива на децата и те да видят смисъл в това да учат и да се развиват. За образованието непрекъснато се събират данни, но анализите са малко и ако ги има, те трябва публично да се обсъждат, да се говори, но и да се намират решения.

Текстът е част от бр. 122 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии. Темите и мненията са подбрани от екипа на списанието и не съвпадат непременно с редакционната политика на Economic.bg.