Българското общество е на ръба на нервна криза

Г-н Господинов, с какво светът заслужи тази „верижна реакция на разпад“ на добре познатото, в което се беше настанил?

Светът от вчера не беше невинен, трябва да го признаем. Изминалата година започна с едни огромни пожарища в Австралия, бушуваха пожари по бреговете на Амазония, да не говорим за размразяващия се пермафрост на Северния полюс, за пълния с пластмаса организъм на световния океан и т.н. Натрупали сме доста грехове, алчност или обикновено безхаберие към собствената си планета. Забравили сме, че тя като нас е живо същество. Така тръгват верижните реакции на разпад, от нещо малко, а нашето не беше малко. Нещо като при ефекта на пеперудата, в случая ефекта на прилепа.

Вие сте човек с изострена сетивност. Пътувате много, имате досег с различни култури. Ако българското общество реши в този момент да се огледа във вашите очи, какво ще види?

Тъга и питания. Българското общество в момента е свръх раздразнително, на ръба на нервна криза, с разклатени устои, люшкащо се между депресия и агресия. Според всички проучвания то е с критично ниско доверие към собствените си институции и авторитети, към другите, към науката. Тук се ширят най-силно конспиративни теории. Как стигнахме дотук?

„Времеубежище“ се оказа книга… в точното време. Как – според вас като неин автор?

Книгите сами си избират времето. Може би защото са по-мъдри от нас. Не съм искал нищо да предвиждам, просто всичко си беше във въздуха. Цялата тревожност, сгъстяването на облаците, усещането, че сме стигнали до някакъв предел, самозабравата. Писах романа с онази трескавост на човек, който иска да покаже нещо, което скоро може да връхлети. Но признавам, идея нямах, че ще е чак толкова скоро.

Живеем в „остър дефицит на бъдеще“, казвате.  Гранично време на големи промени. В какво настояще ще осъмне светът един ден, когато пандемията бъде овладяна? Задавам този въпрос, тъй като някои писатели имат способност да провиждат в бъдещето, достатъчно е да споменем Джордж Оруел, Жул Верн, Артър Кларк, Рей Бредбъри…

Много труден въпрос ми задавате. Това само Сляпата Вайша би могла да види. Вярвам, че ако овладеем тази криза, ще излезем от нея вероятно по-бедни, по-смирени, загубили доста илюзии, но с просветлен ум, надявам се. Ако това не се случи, значи просто още не сме излезли от кризата.

И тъй като говорим с автора на романа, какво искахте да внушите с тази книга, с тези 370 страници? И как промененият от пандемията контекст повлия на самата книга, а и на вас като неин автор?

Отговорът е дълъг точно 370 страници. Просто исках, разказвайки истории, да помислим заедно с читателя над няколко неща. Какво става, когато започнем да забравяме какво е било и отворим широко вратата пред миналото. Може ли да ни залее лавината на миналото. Ако никой не си спомня за нас, има ли ни изобщо. Кога чудовището на миналото се събужда. Има ли наистина колективно минало, или всеки е сам в своето. Ами ако всички групово се уплашим от бъдещето (тогава не знаех, че ще се случи толкова скоро), можем ли да си направим една клиника за минало. Или да си изберем на референдум едно щастливо десетилетие и вкупом да заживеем там. Такива неща си мислех, докато пишех този роман.

Към какво убежище поемате след „Времеубежище“?

За писателя няма друго убежище освен направеното с думи, колкото и то да е крехко. Така че драскам разни неща в тефтерите си, още и самият аз не знам какво ще излезе.

Още от разговора с писателя Георги Господинов четете в брой 101 на сп. „Икономика“, който излиза през март