Дълъг живот има музиката, която вълнува

Васил Найденов… Споменем ли това име и в ушите ни започва да звучи „Адаптация“, „И утре е ден“, „А дали е така“. „По първи петли“, „Любовта продължава“, „Сбогом, моя любов“, „Бързаш, няма време“, „Едва ли всичко пак ще се повтори“…

Да кажем, че е певец, изпълнител, композитор, аранжор, е недостатъчно. И преди, и сега той остава любимец на поколения българи. Пътува много из страната, с музиката и с присъствието си покорява сърцата. Беше специален музикален гост на церемонията „Мистър и Мисис Икономика 2024“ - големите бизнес награди на списание "Икономика" и Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ). Разлюля залата. Поканихме го за среща с нашите читатели. И ето го – Васил Найденов!

Г-н Найденов, с коя песен символично да започнем този разговор?

„Бог се роди, Коледо“ – тази песен на Стефан Димитров по текст на Маргарита Петкова е една от най-хубавите коледни песни в България.

Наричат ви легендарния Васил Найденов и това е най-често срещаното определение за вас. Как се става легенда и звезда на музикалния небосклон в България – имате ли вече този отговор?

Нямам такива претенции. Това е приоритет на по-младите у нас, между тях има голямо боричкане и състезание кой е по-голям от другия.

Но вие сте го спечелили това състезание, щом имате признание като „легендарен“…

Нормално е да има състезание, използват се най-различни средства. Не съм от вчера в този занаят и мога да направя точна съпоставка. С Богдана Карадочева и Йорданка Христова си говорихме наскоро, че хората от нашето поколение, въпреки състезанието, повече намирахме общ език помежду си, можехме да си честитим празници. Времето сега е по-различно, но това извинение не важи. И в парламента се оправдават, че времето е такова. Но е въпрос на морал, на себеоценка, на култура, на поведение. Нашето поколение също имаше своите проблеми, решавахме ги. Ние по друг начин гледахме на света и на отношенията между нас.

С какво в това по-различно време печелите в надпреварата?

Не мога да кажа дали печеля или губя. Нашето поколение мина през доста перипетии. Ние бяхме навлезли в международен пазар, макар и държавите да бяха социалистически. Но няма да бъдеш поканен, ако нямаш публика. В Източна Германия, Чехословакия, Унгария, Куба, Съветския съюз нашата професия е безпощадна, иска се да пълниш залите. Имахме излаз навън и това беше възможност да докажем себе си и да имаме дивиденти от международните изяви. Днес това не се случва, въпреки огромния шум, който се вдига. Пазарната икономика трябва да почива на здрави основи.

Имате ли днес излаз на външния музикален пазар?

Прекъснахме връзките с предишния соцмузикален пазар. Правил съм по 120 концерта в Русия. Лили Иванова имаше много концерти там. Източна Германия беше много гостоприемна. У нас се канеха много чуждестранни артисти. Като върнем назад времето на Иван Славков, Найден Андреев и на всички, от които зависеше например новогодишната програма, ще видим, че тук идваше плеяда от най-именитите в света, като Прешъс Уилсън, Глория Гейнър, Тина Търнър, Бони М.

Преди години Хачо Бояджиев, Нено Цонзаров, Младен Младенов, Васа Ганчева бяха двигател на новогодишните програми и част от тази продукция се продаваше в чужбина. Правеше се обмен с източногерманската телевизия. Имахме създадени традиции, но този обмен секна, сега се води друг вид политика. Тя се отрази не само на музиката, но и на износа на плодове, зеленчуци и консерви, даде отпечатък на много неща, които се изнасяха от България. Пренебрегнахме този огромен пазар, а той е много по-близък до нас – и езиково, и културно, и териториално. Малко трудно ще превземем Холивуд и Бродуей, тъй като те имат други традиции. Не говоря с носталгия към соца. В подкрепа на демокрацията съм пял безплатно на много концерти. Но като си направя равносметка, не съм убеден, че България спечели много от тази промяна – поне не в областта на музиката.

През предишните 45 години сте правили кариера и име, имате и добри, и лоши спомени. За тези 35 години какво ще кажете?

Това е част от моя живот. И тогава имаше миропомазани, шуробаджанащината не си е отишла и до днес. Това старо съвсем не е забравено. От гледна точка на музиката и изобщо на изкуството по онова време имахме друг излаз, а за него преди години не сме си давали сметка. Въпреки че бяхме социалистически лагер, че Културният отдел на ЦК на БКП ни наблюдаваше, въпреки че не трябваше да нося кецове и обеци… Кецовете ги сложихме за първи път с Косьо Марков от „Тангра“. Нашето поколение въведе мода. Наричаха ме Васко Кеца. Да, имаше негативни страни, животът не е бил розов. Но „математиката на живота“ и днес показва и плюсове, и минуси.

„Времето е наше“ – как от днешната си позиция гледате на този лозунг, роден в зората на демокрацията?

Това е много хубав израз. Но по онова време един политик ме беше видял и коментира какви хубави снимки сме си направили в синьо пред плакат с такъв надпис. И ми каза: „Времето е ваше, но парите са у нас“. После това беше тръгнало като виц из цялата страна. Тогава го приех като игра на думи, но през годините разбрахме, че времето не е чак толкова наше.

Признавате, че имате честта да пеете за най-богатите хора в страната. Как го постигнахте?

Разбира се, така е през последните десетина години, и то не само в България. Хора, които имат финансови възможности, ме харесаха. Те са в контакт помежду си и когато допаднеш на един, получаваш и следващо предложение от друг. Канят ме на лични и на фирмени празненства. И Елтън Джон е пял пред шейхове и монарси. С някои станахме лични приятели. Но не съм си позволявал да искам спонсорства и дивиденти. Изкуството трябва да се подкрепя, държавата не бива да се оттегля от тази функция.

„Времето е такова“ – как вие не се поддадохте на това житейско оправдание?

Много хора и преди, и сега оправдават свои житейски избори точно с това. Не го приемам. Човек трябва да живее с достойнство. Може да му е по-трудно, но има начин да се докаже в работата и на други места. Да, вратите се отварят по друг начин, когато си „в играта“. Тя ми е ясна. Въпросът е дали човек е готов да продаде душата и достойнството си. И в днешно време е важно човек да остава достоен пред себе си поне.

Направихте кариера и име още по онова време. Как в тези 35 години съумяхте да не станете демоде?

Това с демодето е удобно оправдание в нашата професия. Хора, които не са написали една песен, не са направили един аранжимент, те обясняват кое е моде и кое – демоде. Сред тях са такива, които ръководят парада в даден момент. Да даваш акъл отстрани е лесно. Умение е с работата си да устоиш на времето и на предизвикателствата.

Как успяхте да преминете от едното време в другото, как издържахте „изпита“, щом и днес сте сред най-харесваните в шоу бизнеса?

Имах голям шанс да работя с кадърни автори на музика, на текст, аранжори, музиканти. Нашата професия е групова. Днес много млади хора имат самочувствието на композитори, но не винаги самочувствието създава музика, която да оцелее във времето. Давам си сметка, че в моя репертоар са песни, оцелели доста години. Прави чест на хората, с които съм работил, че са създали част от тази музика. Другата част съм я писал аз. Мога да призная, че почти не съм пял едно към едно песните, които са ми давали. Сред малкото изключения е „Адаптация“. Каквато ми я даде Митко Щерев, такава я изпях във филма. Другите ги преработвам, но за това се иска музикална култура. Иска се да разбираш от аранжименти и да притежаваш добро чувство за импровизация. Гениалността на тази музика е в нейната простота. Простите неща в живота са най-сложни.

Днес рядко правите нова музика. Защо?

Бързо мога да произвеждам нови и нови песни. Това, че не ги правя, не означава, че не го мога. Отблъсна ме фактът, че радиата почти не пускат българска музика. А и има „познат“ механизъм, за да звучиш в ефира. Нас ни слагат в несериозния коридор на поп музиката. Но и сред нея има неща, които се пеят 50-100 и повече години.

Но вие си имате ваша аудитория. Защо заради нея не създавате свои нови песни?

Част от тази аудитория трябваше да ме подкрепи преди години, когато с Иван Димитров от „Музикаутор“ искахме да се въведат 33% българска музика в плейлиста на радиата. Но то не се прие под претекст, че е посегателство върху демократичността. Става обаче дума за чиста търговия – когато произвеждаш домати и краставици, а дори и песни, докато те не се появят на пазара, хората не знаят какви са вкусовите им качества. Като отидеш в Гърция, Турция или Румъния – бързо разбираш къде си, ориентираш се по музиката, която там звучи. Сигурно и те във фонотеките си имат произведения от цял свят, но те дават предимство на родната си музика. Не съм краен националист, но трябва да отстояваме националната си култура.

Как изглежда музикалната индустрия в България през вашия поглед?

Това е много сложен въпрос. Даже забавен, защото тази индустрия е наречена забавна, тя понася всякакъв модел тежести. Отделил съм се от нея. Вече се ползват продуценти, но липсват хубавите песни. Превъзпитаха се цели поколения. Попфолкът не е само музика, а е начин на мислене, естетика, обличане, манталитет, поведение. С него израснаха 2-3 генерации и той скоро няма да изчезне. Наложи се тотална всеядност.

Едни опитват да наложат своя вкус, други просто искат да печелят много пари. Не бива на първо място да се слагат парите и комерсиалното да ни се насажда. Опорочихме думата комерс – тя означава търсене и предлагане, някой да купи продукт, изкуство. За да има продаваемост, трябва да има и пускаемост в ефира. Как някой да купи изкуство, ако то не се предлага и не стига до хората. Институциите обаче проявяват особено нехайство към всичко това.

Вие какъв модел избрахте? Имате си импресарио…

Човекът, който е мой импресарио, преди години беше помощник-режисьор и посредник между мен, групата, с която работя, и клоновете на Обединение „Музика“. С него вървим заедно отдавна. За да съм точен спрямо себе си, се отделих и почти спрях да произвеждам българска музика. На 2-3 години пускам песен, обикновено музика за филм. Имам голям брой успешни филмови песни и продължават да ме търсят. Ограничих се в правенето на видеоклипове. Избрах най-трудния вариант, той обаче е духовно най-лесният, тъй като ме спасява от музикални, но и от човешки компромиси.

Защо според вас сега у нас рядко се раждат хитове и шлагери?

Факторите са много. Някога се учихме и вдъхновявахме от най-великите в музиката и израствахме със Стиви Уондър, Арета Франклин, „Бийтълс“ „Чикаго“, „Ролинг Стоунс“. Това обогатява музикалната култура, чувството за импровизация и за аранжимент става по-голямо. Сега компютрите предоставят огромни възможности, ставаш робот и вземаш много неща наготово. На Балканите не върви да си „като“ някой от място далечно, тъй като тук си имаме наша вълна̀, която раздвижва нашата кръв.

Адаптация вече години наред е сред най споменаваните думи. От каква адаптация имаме нужда сега?

По отношение на музиката трябва да се адаптираме към по-истинските неща. Имаме изключителен фолклор, имаме прекрасни български музиканти и инструменталисти. Да не забравяме, че Милчо Левиев, отивайки при един от най-известните музиканти Дон Елис, е представил неравноделни български размери и така става джазмен от световна величина. Не бива да гледаме само с очите на търговци. Търговията ще дойде с времето. Някога ми казваха, че аз съм въвел в българския език новата дума адаптация. Същото се твърдеше и за „Казано честно всичко ми е наред“. От това излязоха много модификации на предавания и на какви ли още не неща.

„Казано честно всичко ми е наред“ – това твърдение какъв мост хвърля към днешния ден?

Автор на този сатиричен текст е Петър Софрониев. Имаше игра на думи, която не изпях: „Хей, човече, ти, който си въобразяваш, че всичко ти е наред, съвсем не си в ред“. Тази песен стана хит и продължава да живее. Сега големият проблем е, че повечето песни показват бедност на езика, думите не се изпяват добре, не се изговарят разбираемо. Разчита се на досещане.

Малкото момче, което не спира да мечтае – така ви нарече ваш приятел. За какво мечтаете?

Мечтая да станем по-добри. Да се вслушваме в хората до себе си. Ако тези правила се въведат сред всички управляващи, сред политиците, ще има обществен ефект. Но и те са огледало за народа. Затова е хубаво да си дадем сметка колко преходен е животът. Някои правят милиони и милиарди, но не съм убеден, че всички те са много щастливи.

Какъв завършек да дадем на този разговор?

За да приземим хората около нас, в това число пари и властимащите, нека да казваме нещата така, че да бъдем чути. Оптимистично е, че сутрин се събуждаме. Оптимистично е, че когато се огледаме, ще видим и много свестни хора около нас. Оптимистично е, че въпреки бомбардировки и войни пониква цвете. Природата е над всичко. Всеки не само да наблюдава и да се грижи за собствените си успехи, но и да проявява социална ангажираност. Вместо да прекланяме глава, да допринасяме светът да върви към по-добро