Еврото става на 20 години

Този месец, преди двадесет години, се роди еврото. За обикновените граждани нямаше голяма промяна, докато не бяха въведени хартиените евро банкноти през 2002 г. Но през януари 1999 г. официално започна „третият етап“ на Икономическия и паричен съюз, като обменните курсове между 11-те държави-членки на еврозоната бях „твърдо“ фиксирани, а властта над тяхната парична политика беше прехвърлена на новата Европейска централна банка (ЕЦБ). Онова, което се случи оттогава насам, носи важни уроци за бъдещето.

През 1999 г. общото мнение беше, че Германия ще понесе най-големите загуби от въвеждането на еврото. Освен риска, че ЕЦБ няма да бъде толкова строга по отношение на инфлацията, колкото е била Немската централна банка, германската марка беше надценена, което означаваше дефицит в текущия баланс на Германия. Смяташе се, че фиксирането на обменния курс към тогавашното ѝ ниво би представлявало сериозна опасност за конкурентоспособността на германската индустрия.

И все пак, 20 години по-късно, инфлацията е дори по-ниска, отколкото по време на управлението на Немската централна банка, а Германия непрекъснато поддържа големи излишъци по текущия баланс, които се приемат като доказателство, че германската индустрия е силно конкурентоспособна. Това ни води до първия урок от последните 20 години: производителността на отделните страни от еврозоната не е предопределена.

Опитът на други страни, като Испания и Ирландия, подкрепя този извод, демонстрирайки, че способността да се адаптираш към променящите се обстоятелства и желанието да се правят трудни избори имат по-голямо значение от изходната позиция на икономиката. Това важи и за бъдещето: сегашното превъзходство на Германия, например, по никакъв начин не е гарантирано за следващите 20 години.

Въпреки това, създаването на еврозоната беше направено с поглед в миналото. Основната тревога през 70-те и 80-те години беше високата и променлива инфлация, която често беше провокирана от двуцифрен ръст на заплатите. Финансовите кризи бяха почти винаги свързани с резки промени в инфлацията, но бяха ограничени в обхвата си, тъй като финансовите пазари бяха по-малки и не бяха тясно свързани.

Със създаването на еврозоната всичко се промени. Натискът за заплатите намаля в целия развит свят. Но дейността на финансовите пазари, особено в рамките на еврозоната, нарасна главоломно, след като десетилетия е била потискана. Например трансграничните активи на страните-членки на еврозоната, най-вече под формата на банкови и други кредити, нараснаха от около 100% от БВП в края на 90-те години до 400% през 2008 г.

След това, преди десетилетие избухна световната финансова криза, която завари Европа неподготвена. Първата дефлационна криза от 30-те години на миналия век насам беше особено изострена в Европа, заради планината от дългове, натрупани през предходните десет години, когато страните бяха вперили поглед в огледалото за обратно виждане.

Разбира се, не само еврозоната беше пометена изненадващо от финансовата криза, която започва в Съединените щати, заради предполагаемо сигурни ценни книжа, гарантирани с ипотечни кредити. Но със своята единна финансова (и политическа) система, САЩ успяха сравнително бързо да преодолеят кризата, докато в еврозоната много държави-членки преминаха през бавно отшумяваща поредица от кризи.

За щастие, ЕЦБ доказа своята устойчивост. Нейното ръководство призна необходимостта от пренасочване на фокуса от борбата с инфлацията – основната цел, поставена пред ЕЦБ  - към ограничаване на дефлацията. В крайна сметка, еврото оцеля, тъй като, когато ножът опря до кокала, лидерите на държавите-членки на еврозоната отпуснаха политически капитал, с който да приложат необходимите реформи - дори след като бяха обвинили еврото за проблемите в собствените си страни.

Този модел на демонизиране на еврото, без да се признае необходимостта от неговата защита, продължава да се развива и днес - и той трябва да послужи като втори урок от последните 20 години. Италианското популистко коалиционно правителство смело говореше за отменяне на еврото, като някои дори се застъпваха за излизане от еврозоната като цяло. Но когато премиите за финансовия пазарен риск се увеличиха и италианските инеститори не купиха облигациите на собственото си правителство, коалицията бързо промени своята позиция.

Всъщност икономическите резултати на еврозоната не са толкова лоши, колкото привидно безкрайният поток от мрачни заглавия заключава. Ръстът на БВП на глава от населението се забавя през последните 20 години, но не повече, отколкото в САЩ или други развити икономики.

Освен това, пазарите на труда в континентална Европа претърпяха структурно подобрение, което не беше масово отразено, като процентът на участие на работната сила се увеличава всяка година, дори по време на кризата. Днес, по-голяма част от пълнолетното население в еврозоната е икономически активно, отколкото в САЩ. Заетостта достига рекордно високи нива, а безработицата, макар и все още висока в някои южни страни, непрекъснато намалява.

Тези икономически реалности показват, че дори и еврото да не е особено обичано, то е широко признато като неразделна част от европейската интеграция. Според последното проучване на Евробарометър, подкрепата за еврото е с най-високата си стойност от 74%, докато по-малко от 20% от населението на еврозоната е против него. Дори Италия може да се похвали със силно про-европейско мнозинство (68% срещу 18%). Тук се крие и третата важна поука от първите две десетилетия на еврото: въпреки множеството си несъвършенства, общата валута е осигурила работни места и няма широка подкрепа за премахването ѝ.

Но, може би най-важният урок, е скрит другаде. Първите 20 години на еврото се развиха много по-различно от повечето очаквания, което доказва колко е важно да се признае, че бъдещето вероятно ще се различава от миналото. Имайки това предвид, единствено поемането на ангажимент за гъвкавост и желанието да се посрещнат нови предизвикателства ще гарантират успеха на общата валута.

Даниел Грос е директор на Центъра за европейски политически изследвания към Брюксел. Работил е за Международния валутен фонд и е бил икономически съветник на Европейската комисия, Европейския парламент и френския премиер и финансов министър.

Авторско право: Project Syndicate, 2018.