Голямото разчистване на дълга

С над 7.5 трилиона долара задлъжнялост към външни кредитори, разходите за обслужване на дълга на развиващите се икономики стават все по-непосилни, точно когато им е необходим възможно най-голям фискален простор, за да се справят с кризата COVID-19.

Въпреки че има сериозни аргументи за анулиране на голяма част от този дълг, много ключови играчи са против, твърдейки, че това ще ограничи достъпа на тези страни до международните пазари в бъдеще, като по този начин ще намали инвестициите и растежа.

Всъщност доказателствата в подкрепа на тази идея са относително несъстоятелни. Далеч от това да осигурят ефективно стимулиране на инвестициите и растежа, международните финансови потоци по-скоро биха допринесли за нестабилността на развиващите се пазари и икономики. Въпреки това, в академичните среди и политическите кръгове отдавна се приема, че международните финанси помагат на развиващите се икономики да изградят по-ефективни институции, което им позволява да развият своята банкова система и фондови пазари. Противниците на опрощаването на дълга също твърдят, че развиващите се пазари се нуждаят от „дисциплината“, която гарантират международните пазари на облигации, тъй като заплахата от изтичане на капитал ограничава евентуални злоупотреби от автократите и популистите.

Затова по време на европейската дългова криза, предписанието към гърците беше да не допускат неизпълнение на задълженията си към чуждестранни банки, за да не сринат кредитния си профил. И дори след като гръцките избиратели отхвърлиха условията, наложени от тройката официални кредитори (Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд), лявото правителство на страната в крайна сметка сключи сделка, като накара много политици да предположат, че пазарната дисциплина е проработила.

Но тази теза вече не звучи достоверно. Вместо да налага ограничения на автократите, международното финансиране ги улеснява. В Южна Африка, например, между 2009 и 2018 г. продължиха да се наливат международни средства, дори след като беше очевидно, че клептократичното правителство на тогавашния президент Джейкъб Зума източва икономиката и институциите на страната. Когато Зума най-накрая беше свален от власт, това се случи, защото неговата собствена партия, Африканският национален конгрес, предприе стъпки, за да го отстрани. Размаханият пръст от международните пазари нямаше почти никакъв принос за това.

По подобен начин, въпреки че атаките на турския президент Реджеп Тайип Ердоган срещу институциите на неговата страна съвпаднаха с намаляващите инвестиции и растеж на производителността, чуждестранните инвеститори са тези, които го спасиха. При непрекъснат паричен поток, с който да се финансира нарастващият дефицит по текущия баланс и да се поддържа разклатената икономика, Ердоган успя да укрепи своето управление и дори да създаде президентска система, която да подчинява парламента и съдилищата на него. Както и при Зума, най-голямата съпротива, с която Ердоган се сблъсква, идва не от международните пазари, а от вътрешната политика. На общинските избори миналата година неговата партия загуби в повечето големи градове в Турция, което значително отслаби захвата му върху властта.

Като изключим тези примери, се появяват и все повече доказателства, че международните финанси видимо са подпомогнали корупцията и престъпните действия на развиващите се пазари, както в случая на предполагаемото участие на Goldman Sachs в скандала за измама в Малайзия в размер на 700 милиона долара. Нито един от тези случаи не е изненадващ. Защо международните финансови институции да не се възползват от възможностите за отпускане на кредити при атрактивни условия на автократи или за увеличаване на печалбите, като помагат на клептократи и съмнителни бизнеси да фалшифицират счетоводните си книги и да се възползват от данъчните убежища?

За да излезем от това изкривено статукво, трябва да търсим форми на преструктуриране на дълга и опрощаване, които биха спрели достъпа до средства на корумпираните режими. Съществува идея да се създаде международен, безпристрастен орган, който да задава правилата за справедливи практики на кредитиране от международните банки. Същата институция би могла да определя дали текущите дългове на дадена страна са били натрупани при управление на демократични правителства, дали те са наследството от клептократични и съмнителни сделки по заеми и дали тяхното погасяване или обслужване би наложило незаслужени затруднения на населението.

За държавите, които са всели заеми при демократични правителства, външните дългове могат да бъдат преструктурирани при по-благоприятни условия и подобни възможности могат да бъдат предоставени на дългосрочни кредитори и на тези, които са направили преки чуждестранни инвестиции в развиващия се свят (тъй като при тези форми на кредитиране е по-малко вероятно в крайна сметка средствата да попаднат в джобовете на автократите). За страните от втората група „лошите дългове“, натрупани при минали автократични или корумпирани правителства, трябва да бъдат отписани. Обикновените граждани не трябва да търпят последиците от сделките, сключени между финансови институции и политици, които не са избрали. А инвеститорите, които са сключили фаустови сделки с клептократи, не трябва да се ползват от международна закрила.

Що се отнася до третата група - правителствата, изправени пред социално неприемливи разходи за изплащане или обслужване на дългове - има ясни аргументи, за това тези страни да не се тласкат към по-дълбока бедност, дори ако дълговете им са възникнали при демократично избрани правителства. Предположението, че едно масово преструктуриране и опрощаване на дълга би сложило край на богатия капитал за развиващите се пазари, не е достатъчно основателно. Дори тези страни да откажат преструктуриране или опрощаване, техният дълг ще попречи на по-нататъшни инвестиции в инфраструктура, намаляване на бедността и нови технологии.

От не по-малко значение е и, че анулирането на лошите дългове би подобрило стимулите, които управляват международните финансови пазари, защото кредиторите ще трябва да помислят добре, преди да финансират авторитарни и корумпирани режими. И тази промяна може да даде тласък за създаването на нова рамка за глобална финансова интеграция.

Този подход ще проработи, само ако не се превърне в спънка за международно финансиране. Много от развиващите се страни все още се нуждаят от ресурси за инвестиции и инфраструктура и все още има много отговорни, регулирани международни финансови потоци, до които имат достъп. Не трябва да създаваме ситуация, в която развиващите се пазари и страни да останат без никакъв достъп до финансиране.

За тази цел преструктурирането и опрощаването на дълга трябва да бъдат ясно дефинирани като спешна мярка, като се прави разграничение между тези институции, които са действали коректно, и тези, които са сключвали сделки с корумпирани и авторитарни правителства. Нуждаем се от нов международен орган, който не само да контролира правилата за бъдещи финансови сделки и да следи за финансови злоупотреби, но и да зададе нова глобална рамка от норми и стандарти. Само това може да гарантира легитимността на системата в очите на развиващите се страни и международните финансови институции.

Дарон Аджемоглу, професор по икономика в MIT, е съавтор (с Джеймс А. Робинсън) на „Тесният коридор: държави, общества и съдбата на свободата“.

Авторско право: Project Syndicate, 2020.