Вал д‘Орча – пощенската картичка на Тоскана

Благодарение на филмовата индустрия днес Тоскана звучи романтично и ексклузивно, но хубавото на този италиански регион е, че със сигурност ще останете очаровани и няма да преживеете онзи културен шок, който японците наричат „парижки синдром“.

Ако не сте чували, последният се състои в чувство на депресия, стрес и тревожност, които туристи от Страната на изгряващото слънце изпитвали при сблъсъка с реалния Париж, който не отговарял съвсем на захаросаните представи от снимките и филмите.

Между другото, в Тоскана си има и доста японски туристи, които щастливо щъкат нагоре-надолу по шосета и екопътеки. Тоскански синдром явно няма.

Но да говорим за Тоскана е малко общо и неопределено, защото цялата област си има няколко по-малки региона, всеки с по нещо различно и значимо. Аз три пъти съм бил в Тоскана и още мога да кажа, че не съм видял всичко, което тя има да предложи.

За това при последното ми пътешествие реших да отскоча до Вал д‘Орча (или Долината на Орча). Странно е, че името не е много известно и на средния човек не му говори нищо, въпреки че най-символичните пейзажи на Тоскана се намират точно там. Всички навярно се сещате за онези безкрайни разточителни хълмисти поля, осеяни с жита, сред които като оазиси стърчат стройни зелени кипариси, за да индикират мястото на някоя средновековна вила (по-точно ферма). Кой не ги е рисувал, снимал, и описал? Ами точно това е Вал д‘Орча.

Регионът се разпростира на юг от Сиена до административната граница с Лацио и ако искате да хванете най-типичните изгледи откъм цветове, е добре да идете в края на лятото или началото на есента, когато хълмовете са пожълтели, но кипарисите си стоят зелени. Разбира се,  и през пролетта е много красиво. А и може да хванете момент, когато туристите са по-малко и цените по-приемливи.

Вал д‘Орча е рай за тези, които обичат да се разхождат, карат колело, мопед, да шофират, да снимат, и за тези които обичат изкуството, историята и архитектурата. Както и за феновете на виното и добрата храна. В този смисъл, каквото и да ви харесва, можете да го намерите и да си направите собствен маршрут.

Ще ви направи впечатление, че на всеки хълм във Вал д‘Орча има ако не градче, то поне импозантна старинна ферма с кипариси. Точно тази хълмиста топография позволява непрекъснати и разнообразни панорамни гледки, от които ви засърбяват пръстите да снимате (или пък да рисувате, ако сте по-артистични).

Тъй като Вал д‘Орча е доста селски район, най-добре, ако искате да видите много неща за кратко време, да наемете кола, макар че ако сте добри в колоезденето, това също е вариант. Пешеходците пък си имат дълга традиция още от Средновековието, тъй като през района минава Via Francigena - поклонническият път, който тръгва от Кентърбъри и стига до Рим.

Вал д‘Орча няма един централен град, но добър избор за база е Пиенца, който като всички други в района е кацнал на върха на един хълм, откъдето се открива главозамайваща гледка към полята и елегантния конус на Монте Амиата. Тези гледки явно не са случайни, щом  холивудските режисьори непрекъснато ги преоткриват за някой нов филм. Така се случи, че при моето кратко пребиваване в Пиенца, там бяха Джордж Клуни и Адам Сандлър, заети със снимки на някаква нова продукция. Не успях да ги издебна за автограф, но пък филмовият екип беше заградил една от пътеките, водеща към красива вила, и връщаха всеки кандидат да се прояви като екстра във филма.

За утешение, отстрани на тази пътека преди 25 години е била снимана известна сцена от края на филма „Гладиатор“ в житните поля. Днес всеки, който мине оттам, гледа да нагази в тревата и да пресъздаде този момент.

Между другото, Пиенца се счита за първия град, преустроен по ренесансов модел на урбанизъм. Този проект се дължи на папа Пий II, който е бил член на феодалното семейство (Пиколомини), чиято собственост е бил градчето. Малката катедрала е всъщност първата, построена по ренесансови правила, и за времето си е била нещо новаторско. Това се отнася и за ренесансовата градина в Палацо Пиколомини, която открива невероятна гледка към околността, макар че фокусът е на симетрията – идеализирана от ренесансовите хуманисти.

Пиенца се явява добра база за изследване наоколо, защото тръгвайки от там в която и да е посока, можете да достигнете до нещо интересно в радиус от 15 до 30 километра.

Монтепулчано - Снимка Pixabay

На изток се намира Монтепулчано, също така кацнал на върха на хълм, и със запазен средновековен облик. Вместо житни поля, обаче, градът е заобиколен от лозя, от които се прави местната гордост – виното Нобиле ди Монтепулчано. То е добро, но истинската звезда на тосканската винена традиция е друго градче (на запад от Пиенца) – Монталчино. Местното „брунелло“, което се превежда като „кафяво“, се счита за едно от най-добрите вина в цяла Италия въобще. Монталчино е също така интересен и с друга традиция. Веднъж годишно местните жители организират турнир по надстрелване с лъкове, където стрелци, облечени в средновековни костюми, се състезават по точност. Всеки един от тях представлява различен квартал от градчето – сиреч различен отбор. Жителите на квартала подкрепят техния стрелец и при победа (наградата е сребърна стрела) празненствата продължават през зимата, когато и без това гроздовата реколта е прибрана, виното узрява в бъчвите и няма какво друго да се прави.

По-на север пък е зоната Крете Сенези, наричана още Тосканската пустиня. Освен заради пейзажа, там е препоръчително да се посети и заради манастира Монте Оливето Маджоре, населяван от 500 бенедектински монаси. Абатството има впечатляващи фрески, огромна и старинна библиотека с над 40 000 манускрипта и историческа аптека с керамични буркани. Монасите и до ден днешен прозивеждат мед и билкови ликьори.

Манастирът Монте Оливето Маджоре - Снимка monteolivetomaggiore.it

На югозапад от Пиенца пък, скрито в една гора, се намира доста интересно и уникално място, чието име няма да спомена, за да има малко мистерия, а и да си остане тайна между нас за да не се претрупва от туристически тълпи, нали? Само ще спомена че представлява горещ извор, чиято варовикова утайка се е натрупала през вековете, за да създаде впечатляващи форми като замръзнал водопад.

Монасите отглеждат гроздето сами - Снимка monteolivetomaggiore.it