Как е приета Истанбулската конвенция по света?

Конвенцията не е ново явление в международното право,  а съществува в правния мир от 11.05.2011 г., когато е подписана в Истанбул. До ден днешен подписа си са положили всички държави членки на Съвета, освен Азербейджан и Руската Федерация. Подписването на Конвенцията не означава обаче прилагането ѝ. За да може тя да произведе правно действие, то трябва да се ратифицира. Тук се получава разминаване сред  държавите. По-голямата част oт страните са ратифицирали конвенцията, но друга част не са.

В голяма част от държавите в които Конвенцията е ратифицирана, то това е направено с резерви. Това е възможно съгласно чл. 78 от Конвенцията, който позволява на страните да си запазят правото да не прилагат или да прилагат само при специални случаи само изрично посочените в члена разпоредби. Те са свързани с обезщетение от държавата при тежка телесна повреда и липса на друга компенсация (чл. 30), придаване на общ характер на този вид престъпления и криминализирането им, ако това не е сторено (чл. 44 и чл. 55), промяна на давностния срок за наказателно преследване на престъпленията (чл. 58), даване на самостоятелно разрешение за дългосрочно пребиваване, когато пребиваването зависи от статута на съпруга/съпругата (чл.59).

В някои държави резервите са направени за определен срок от време (5-6 г.), след което горепосочените разпоредби ще се прилагат изцяло (Германия, Грузия, Франция и др.), а в други приложението им е изключено за неопределен период от време (Хърватия, Андора, Кипър и др.).

Интересен факт са декларациите на част от държавите. Със своята декларация Испания прави изявление, че ще направи необходимите промени в националното законодателство, за да може да приложи Конвенцията в цялост. В декларациите си Литва и Латвия, които не са ратифицирали документа, заявяват, че ще прилагат документа в съответствие с техните Конституции. Изявлението от страна на Полша (която ратифицира Конвенцията), че ще приложи Конвенцията съгласно принципите и разпоредбите на Конституцията на Полша, среща остра реакция от страна на Швейцария, Швеция, Норвегия, Холандия, Финландия и Австрия. Тези резерви са разчетени от посочените държави като нежелание да се приложи конвенцията в цялост. Според тях това нарушава разпоредбата на чл. 78 от Конвенцията, който не позволява дерогирането на разпоредби от документа, освен посочените в този член , както и противоречи на чл. 19 от Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г., според който не могат да се правят резерви към разпоредби на международни договори, ако това е изрично забранено в договора.Интерес представлява и декларацията, направена от Хърватия. 

В изявлението е изрично посочено, че според тях целта на Конвенцията е защита на жените от всякакви форми на насилие. В декларацията се казва също, че Конвенцията не задължава по никакъв начин въвеждането на „джендър идеология” в хърватската образователна и правна системи, нито задължението да се измени конституционната дефиниция на брака. Според Хърватия документът съответства напълно с разпоредбите на Конституцията и ще бъде прилаган в съответствие с тях. До този момент няма подадени възражения срещу декларацията от други страни.

В по-голямата част от източноевропейските държави, за разлика от западните, процесът на ратифициране на Конвенцията е съпроводен със силна вътрешна съпротива. Притесненията на част от обществото са основно свързани с въвеждането на „джендър идеология” и грешното разбиране, че Конвенцията отваря врата за еднополовите бракове. Това тълкуване на разпоредбите, грешно или не, забавя в голяма степен прилагането на документа.  

Пред труден казус ще се изправят всички държави членки на ЕС, които не са ратифицирали конвенцията, когато Съюзът ратифицира документа и го направи част от вътрешното законодателство. По всички личи, че този момент наближава. Подписът на ЕС е положен на 13.06.2017 г. , а през септември същата година Европейският парламент прие със завидно мнозинство резолюция относно присъединяването към Конвенцията. След ратификацията от страна на Съюза, тя ще стане задължителна за държавите членки и ще бъде поставен срок, в който тя да бъде приведена в националното законодателство. Ако това не се случи, ще последват санкции.

Насилието над жени и домашното насилие е много сериозен проблем не само в българското общество. Няма спор, че трябва правата на жените и другите жертви на домашно насилие да бъдат защитени по-силно, защото механизмите, които съществуват в много страни, не показват задоволителни резултати. 

Благоприятното развитие на събитията предполага изчистване на езиковите недоразумения в превода на Конвенцията и изготвянето на ясни и работещи механизми за борба с и превенция на насилието над жени и домашното насилие. В крайна сметка всички хора имат права, признати от правния ред и те трябва да бъдат съхранявани и защитавани.