Бойко Борисов: Успехът е характер

Интервю на министър-председателя в изданието "Моделът на успеха 22"

 

“Моделът на успеха 22” не случайно е книга, чиято премиера в НДК събра над 400 изтъкнати български личности, между които Симеон Сакскобургготски, Любен Дилов, Георги Лозанов, Георги Тенев, Михаил Заимов, Петя Славова, Цветелина Бориславова и много други. Това е книга, която 22 дни след прехода в 22 интервюта с успели българи, се опитва да намери моделът на успеха за България.

            Вдъхновителят на тази книга Анатоли Георгиев е и основател на първата по рода си фондация “Училище за успех”. Той не само вярва, че успехът е възможен, но дори, че не зависи от образоването, уменията или познанствата на човека. Това, което потвърждават и моделите на успеха на героите в 22-те интервюта в книгата е, че съществува един общ модел, който всеки път, когато бъде приложен, води до успех. На база на личните изповеди на безспорно успели хора като Бойко Борисов, Симеон Сакскобургготски, Красимир Гергов, д-р Чирков, Антон Дончев, Саша Безуханова и много други, Анатоли Георгиев вади принципи на успеха, които могат да помогнат на все още неуспелите хора да успеят в България.

            Фондация "Училище за успех" е сдружение с идеална цел, чиято основна задача е да помага на всички деца, особено на сираци и деца в неравностойно положение, да повярват, че въпреки трудностите, пред които са изправени, могат да успеят и да живеят живота на мечтите си. Вече е факт и програмата "Урок по успех" - серия от безплатни лекции в домове за сираци и училища, с които се популяризира "Моделът на успеха 22".

            Националната кампания "Да успеем в България!", подкрепена от Министерство на Културата, Министерство на Образованието, медийни и бизнес-партньори, има за цел да популяризира модела на успеха и да мотивира българите като им помогне да повярват, че успехът е възможен и зависи от тях самите!

"Да успеем в България" е мащабна национална кампания с много събития в 10 областни града на България. Тя ще продължи половин година, ще събере на лекции и представяния хиляди посетители, и ще бъде широко отразена и популяризирана от всички национални медии. Тази кампания ще даде доказан и проверен от практиката отговор на въпроса "Как да успея в България?"

Повече информация може да намерите на: http://www.anatoligeorgiev.com/

 

 

За него май всичко е казано или написано, но ние трябва да се убедим сами. Изчитаме 1867 страници и прослушваме 71 часа интервюта. В Националната библиотека откриваме брошурата на Стоян Братоев „Разширението на метрото в София“, на която е написал предговора. Но интервюто се отлага два пъти – заради официално посещение в Черна гора и заради преговори с турската правителствена делегация. Днес е различно.

Толкова е лесно – оставяме си телефоните при охраната, получаваме номерче и изкачваме мраморните стълби на Министерски съвет. Посреща ни усмихната пиарка. В далечината, точно зад гърба й, проблясква месинговата табелка: МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ. Чакали сме 66 дни, имаме 60 минути.

 

Кога разбрахте, че ако искате нещо от живота, трябва да си го вземете сам?

Бил съм на 16-17 години и усещам, че каквото почна, нещо се запира работата. И си го спомням като ден днешен, татко се върнал от работа и вика: „Дай да се разходим малко!“ Излязохме в Банкя в гората и започва да ми обяснява, че досега не са ми казвали, но навремето дядо Асен е бил обявен за „враг на народа“... Извели са го от нас на 12 септември 1944 и с тояги са го претрепали в царевицата на двора. Това са го видели децата тогава – майка, леля...

А вашият баща защо ви разказва всичко това?

Баща ми работеше в пожарната и го беше викал кадровикът на МВР – Даскалов, спомням си го като име – който се занимаваше с кандидат-студентите. И му казал: „Мето, няма шанс твоето момче! Ако максимум нещо може да се помогне, за да е в МВР, то е за пожарната, трети факултет.

Няма шанс другаде.“ А на мен Отличен 6,00 ми е дипломата. Знаете, за пълен отличник дипломата се удвоява и това ти дава голям старт. Аз исках да кандидатствам за един от двата факултета – Държавна сигурност или Народна милиция. Моята сила беше литература, история – това, което е говорилнята... Математиката ми е била най-слабата част от познанията. Обаче за пожарната само с математика се кандидатстваше. Осен това баща ми вика: „Гледай сега, това, което си говорим, майка ти не трябва да го разбира, защото просто ще се поболее!“ А майка ми, тя беше толкова свястна жена, толкова добър човек, не можете да си представите... Викам: „Татко, как ще ù казвам? Ако трябва, шофьор ще съм!“ Защото пък тогава много ми се караше кола.

Търсили ли сте документи за дядо ви?

Аз, като станах главен секретар, намерих документите от затвора. И в смъртния акт – той е от 26 септември, когато им го връщат да го погребат – пише: „Умрял от червен вятър.“ Наглеци! От „червен вятър“, минал „червеният вятър“ и задухал всичките. Това го има написано. А в досието ми – може да го извадим от МВР – пише: „Бойко Методиев Борисов“, роден еди-къде си, дядо му едикой си, „монархофашист, враг на народната власт, да не се допуска да заема ръководни постове“. Написано черно на бяло и „да не се допуска да заема ръководни постове“ подчертано с червен флумастер. Значи те „скопяват“, е точната дума, още докато имаш „жълто“ по устата.

Как реагирахте тогава?

Можете ли да си представите колко е тежко да знаеш, че освен пожарникар не можеш да станеш друго. А понеже бяхме заедно в казармата и гледаш – тия от Държавна сигурност, другите от Милицията – и виждаш, че по нищо не те превъзхождат... Но просто имат „сой“ – тяхното потекло е друго.

Как преодоляхте този момент?

Татко беше приятел с Кръстьо Чакъров. Той беше треньор на „Левски“. Отборът идваше да се готви в Банкя. Даже Гунди, Бог да го прости, с татко и той беше приятел, идваше у нас, като са на лагер. Сега ми е пред очите – майка, колкото и да сме били бедни, извади буркан месо, а Гунди: „Венче, кисело мляко и баница, това ми е най-сладко. Не искам друго!“

И един ден Кръстьо Чакъров си го спомням, дойде по едни бели къси гащи... Седнахме и той ми вика: „Бойко, с твоето досие, моето момче, имаш два варианта – единият е спорт, другият е да правиш нещо с наука. В МВР полковници – много, учени – нема!“ Запечата ми се в съзнанието и ми стана като програма... Тогава каратето беше много модерно, но в пожарната не беше разрешено. Ама аз си намерих един клуб – в Института за чуждестранни студенти се събираха да тренират – и почнах да ходя...

А кога започнахте да пишете дисертация?

Бях се амбицирал страшно много, затова и тренирах повече, и учех повече. Знаех, че не ми е позволено нищо, което на другите е позволено. Това ме правеше по-дисциплиниран. Затова се хванах здраво и записах свободна аспирантура, защото иначе, като кандидатстваш, могат да те спрат. На първата година си взех всички изпити, за две години и половина я завърших. Защитих дисертация на 27 години, само един имаше „въздържал се“. Аз имах изобретения, ефективни предложения, бях събрал за доцентура вече и ме направиха началник катедра. Бях капитан с няколко полковници подчинени... Паралелно с това направих карате клуб „Нешев“. Кръстихме го на капитан Нешев, който е загинал при пожара във фабрика „България“. Това е първият мой клуб, където само пожарникари бяха. Избрах си селски момчета, яки и след занятията в пет по три часа тренировки здрави.

Като направихме отбора, си спомням какви подигравки бяха: „С шлангове ли ще се биете?“, „С кофпомпа ли?“, „Кои сте вие?“... Обаче като почнахме да ги понапердашваме...

Кого пердашехте?

Спомням си зала „Универсиада“, когато за пръв път бихме баретите, бихме УБО, започнахме да правим шампиони... И в Лондон от целия национален отбор всички бяха пожарникари, само Пламен Ангелов – от Търговище едно момче, мисля, че беше от баретите.

После, когато напуснахме през 1991-1992 година, дойде „Василка“ – фирмата за почистване – стана ни спонсор и прекръстихме карате клуба на „Василка“. Така на практика по линия на спорта – това, дето ми го каза Кръстьо Чакъров – станах национален треньор, а по линия на науката станах доктор на науките. И се измъкнах.

Но преди това сте гасили пожари.

Като завършихме и дойдох вече в пожарната като взводен командир, баща ми вече можеше да ми помогне. Каза ми: „Сине, ако искаш да си в моята сянка и да ти е леко, трябва да станеш профилактик. Ако искаш да си правиш твоя биография и кариера, трябва да станеш боевак и да минеш през най-трудното.“

Какво е „профилактик“?

„Профилактик“ това са тези пожарникари, които са със зелените униформи. Ходят на работа с чанта, правят проверки, работят от осем до пет... Аз станах боевак – поделение 702 220 А – и ме направиха командир на централна рота. Ако намерите от старите пожарникари, ще ви кажат, че аз не съм допускал друг да влезе в пожара преди мене...

И че сте гасили без каска и противогаз.

Абсолютно! Тогава имах много готина коса и като си сложа каската, си смачквам косата.

Това не звучи много...

Да, това е безумие. Това е глупост! Да не си смачкам прическата и да съм хубав. Аз целият в сажди, мръсен, та мръсен, ама да не си смачкам косата. Спомням си с Васо Стоев – страхотен старшина – един случай. Между другото аз имах най-добрите старшини – Еленков, Паунчев, Васо Стоев...

Страхотни! И отиваме на един пожар – беше гръмнал газов бойлер и беше убил човек. Страшна паника, ние влизаме през грешен вход, понеже хората викаха: „Тука, тука, тука!“ Аз най-бърз, нали спортист, бягам напред и след мене върви линията – войниците хвърлят шланговете, скопчават и тичат нагоре.

Отваря ни една жена, влизаме вътре в таванското помещение и разбираме, че пожарът е от другата страна, през другия вход. Обаче от дупката на пожара – пара, вода, пушек... Вратата се затваря след нас и не мърда. Ние с Васо Стоев искахме да минем от другата страна – не може. И като почнахме да се давим вътре...

Вие сте без противогаз и каска – това е ясно, ами старшината?

Васо Стоев и той така! Махнал всичко, за да ме стигне, понеже е по-възрастен. Той беше почнал работа на 13 юни 1959 година, когато аз съм роден. Рядък старшина, рядък пожарникар и много готин човек. И като легнахме през цепката на вратата долу да взимаме въздух, ама то ужас – няма измъкване... И аз като се вдигнах, и като се засилих – с един шут от каратето извадих вратата с пантите и с трупчетата. Падна цялата. Отидох, взех Васо и излязохме. И сме застанали на един прозорец – дишаме, дишаме... А отдолу една жена, по пеньоар, ама с едни страхотни гърди. И ние, както бяхме се зашеметили, и двама- та: „А!“ Мина ни, мигновено ни мина.

Къде ви завари 10 ноември 1989 година?

На тренировка, във факултета на пожарната. Излязохме и срещам един колега, Ценов, гледам го – облякъл се официално. „Къде отиваш бе?“ „На митинг!” „Какъв митинг?“ „Има митинг!” Никой не знаеше какво се случва, но ние използвахме деполитизацията – ако не се откажеш от членството в партията, напускаш без никакви претенции системата – и си тръгнахме целият отбор. Станахме фирмен отбор на „Василка“.

Тогава се запознах с Цветелина Бориславова, тя ми каза: „Имаш повече качества, отколкото да ходиш и да се риташ като магаре – дай да направим фирма!“ Тя много ми помогна със знания. Научи ме – договори, преговори, акредитиви... Всичко това как се прави.

Всъщност Цветелина е кръстницата на ИПОН. Каза ми: „За да ти се работи във фирмата, тя трябва да носи някакво име, което ти е близко.“ Така стана ИПОН, което значи „победа“, „чиста победа“. После станахме членове на Световната асоциация на охранителните фирми, IAPPA се казваше. Разви се добре като охранителна фирма – пазихме Тодор Живков, Зюганов, Самаранч... После царят дойде.

Цветелина Бориславова ли беше човекът, който ви тласкаше напред?

Абсолютно! Казвам го, защото обичам на всеки да отдавам заслуженото, тя не само ме тласкаше напред, но ме и предпазваше да не вляза в никоя „схема“. Защото тогава с момчетата бяхме много диви, много буйни, много организирани. Но нямаме нито един съмнителен договор, нито едно произшествие, нищо, от което да се срамуваме.

Охранявали сте и Тодор Живков, и Симеон Сакскобургготски. От кого научихте повече?

Запознах се с Тодор Живков, когато беше под домашен арест, и съм много доволен, защото съм имал време, часове да го слушам по много теми. Има доста неща, които съм чувал и от Тодор Живков, и от царя за историята. И казаното от двамата се припокрива по един изключителен начин. Примерно за посещението в България на Реза Пахлави, шаха на Иран. Това, което от Тодор Живков съм чул, е съвпадало с това, което после ми е казал царят. Има дори една сентенция, която съм чул от двамата, но казана с различни думи. Царят казваше: „Бойко, не се ядосвай, а прави другите да се ядосват!“, а Тодор Живков: „Недей псува, а накарай другите да те псуват!“ (смее се) В общи линии смисълът е един и същ, но е казано в единия случай с народния език на Тодор Живков, а в другия – с по-аристократичния език на царя.

Как се почувствахте, когато станахте главен секретар на МВР?

Споменът е много пресен... Изборите бяха юни 2001 година. После с царя се разделихме, прие го НСО да го пази и аз си заминах. Не се бяхме чували месец и половина, а може би повече. Изведнъж царят се обади, покани ме на вечеря и каза: „Моля Ви се да вземете и Цветелина!“ Отиваме и двамата на вечеря, дойде и царят: „Трябва да станете главен секретар! Знам какво ще ви причини това, но важно е да имам сигурен човек там“... И вечерта стана катастрофата, Весела – на Цветелина малката дъщеря – се беше обърнала и се обадиха от Пирогов...

И оттам вече амбицията пък да се докажа. Два тежки момента имам като главен секретар. Единият, когато яхтеният скандал гръмна. В тоя кабинет дойдох, обясних на царя всъщност кой е Доктора, какво правят там, каква е цялата ситуация и очаквах пълна подкрепа в това, което сме направили, защото нямаше нищо и ако беше заел моята страна, аз съм сигурен, че щеше да има втори мандат.

И вторият, когато сложиха Румен Петков за министър. Аз отидох при царя във „Врана“ и му казах: „С този човек няма как да сме заедно! Не може ли да дадете на БСП военното министерство, а Петканов да си остане в МВР?“ Царят ми отговори: „Не може!“ Тогава си написах оставката. Даже пак тук с Румен Петков дойдохме. На тия два стола седяхме (посочва), а Станишев беше отсреща. И аз на Румен Петков направо му казах: „Виж, просто ще се сбием накрая, с вода и олио няма как да направиш сплав.

Не ви ли предричаха тогава, че напускате завинаги политиката?

Да! Даже си спомням репортажа по телевизията – „Залезът на Борисов“. Вечерта се прибирам, Цветелина направила едни спагети – ям, ама съм си забил носа в чинията и само гледам да се нахвърлям... А Цветелина най-човешки ми вика: „Добре, не можеш ли да разбереш, че МВР за тебе вече е затворена страница? Никога няма да се върнеш повече в МВР“. Все едно ми отряза главата още веднъж. Аз никога не съм удрял нито жена, нито дете, но как не я плеснах Цветелина тогава, не знам... (смее се)

Как го преболедувахте това нещо?

Прибрах се после в Банкя, ама внимавах, защото много врагове имах, и много-много не се показвах... Пак извадих късмет де, избраха ме кмет на София. Фактически по някакъв друг начин се върнах, но ако ги нямаше тези избори...

Имаше ли момент, в който си казахте: „Аз няма да се откажа. Аз няма да се предам!“

О, през цялото време! През цялото време си казвах: „Аз ще им го върна на всички!“

През последните години България се управлява от премиери, който не може да се каже, че са мечтали за този пост. Първо, Симеон Сакскобургготски. Той е роден за цар, възпитан е като цар и винаги е искал да бъде цар. После, Сергей Станишев. Той е искал да бъде историк – да чете и да пише статии, книги. Вие пък винаги сте искали да работите в МВР... Не мислите ли, че има съдба и тя решава?

Аз съм благодарен, че си извървях пътя – първо главен секретар, после кмет... Всички други, които изброихте, ставаха премиери, без да са ръководили нищо. Има голяма разлика. Аз винаги съм бил началник на много хора. През годините там, където съм бил, съм бил винаги лидер на групата. Малка, голяма, средна. Имало е винаги хъс да се наложа... Не съм лъгал, не съм бил свадлив, винаги съм си бил принципен и съм се разбирал с хората. Освен това на Станишев баща му е член на Политбюро на БКП. Царят – баща му е цар. И дядо му е цар. (смее се) В сравнение с тях аз съм „оня от Банкя“ или „един пожарникар“. Обаче ги бия пет пъти поред, а в края на краищата на мене никой не ми е помогнал за нищо. Всичко съм си направил от „А“ до „Я“ сам!

Понеже много се спори за осемте милиарда лева резерв от предишното правителство – има ли ги, няма ли ги?

Не, това са неща, които не са спорни. Взимате 2009 година, месец август, архивите на всички медии. Във финансово министерство министър Орешарски дойде лично – бяхме със Симеон Дянков там и всички журналисти – и каза: „Да, към днешна дата сме с над половин милиард „под водата“!“ Аз затова по негов адрес съм забранил лоша дума да се каже – защото той прояви мъжество, а Станишев се скри.

Срещали сте се с много световни лидери, кой от тях ви е направил най-силно впечатление?

Канцлерът Меркел ми е...

Ангела Меркел? Не очаквах, че жена...

Тя е жена по облекло, иначе е просто желязна. А от мъжете – Биби Натаняху. Това са много корави хора! Иначе много приятели имам вече – Реджеп Ердоган, Борис Тадич, Туск... С Виктор Орбан например сме много близки приятели.

А с президента Барак Обама?

Два пъти съм се срещал с него, но не мога да кажа, че имам такива отношения... Доста се забавлявахме, понеже и на двете ни срещи бяхме с еднакви вратовръзки, костюми и ризи. (смее се)

Даже вечерта ме представи на съпругaта си Мишел и обясни, че вече два пъти по един и същи начин сме се облекли. А тя казва: „Много искам да доведете другия път Вашата първа дама – явно имаме еднакъв вкус, защото аз му избирам облеклото.“ Пък на мене сутринта, като тръгвах, единият ми костюм беше измачкан и Краси, който беше шефът на екипа в Ню Йорк, извади друг и вика: „Шефе, ето тези дрехи!“... И като излизаме от срещата с Обама, Краси, понеже чул какво си говорихме, вика: „Нали никъде няма да споменете, че „първата дама“ ви е избрала дрехите!“ Смях страшен. Аз, разбира се, споделих и сега, като излизате, питайте охраната коя е „първата дама“ Ще ви кажат веднага.

Всъщност като се обърнете назад и погледнете през годините, за какво съжалявате?

До осми клас бях изключителен атлет. Сега тука може да не съм точен, дали бях осми, дали бях девети клас – пък и майка ми не е жива да ми каже – но ме хвана една болест. За един месец израснах с 30 сантиметра. Майка сутрин ми направи панталона, след два дена вече ми е малък.

Обаче от това израстване не се втвърдява костта, остава хрущял. И ме спряха от всякакъв спорт, даже в училище от физическо ме освободиха и така изпуснах футбола. Съжалявам и за неизпълнения на майка съвет, който и до ден днешен ми тежи. Затова децата трябва да слушат майките си. Майка ме беше записала на френски език, а аз бягам от уроците и отивам да ритам топка... Е, това е нещото, което ми липсва в подготовката. Ако бях слушал майка, нямаше да имам проблем!

Oбикаляте много из страната и говорите с хората, научавате ли нещо важно от тях?

Ами примерно, като ходя на морето, взимам от някой полицейски катер гумена лодка, от онези, двуместните. Излизам и търся най-старата лодка в морето – най-дървената, там са най-добрите рибари. Колкото е по-напудрена една лодка, толкова са пÒ аджамии рибарите. Отивам и като спра: „Може ли да половя с вас?“ Първо се шокират, после им минава бързо, ловим си и си говорим... Аз така смених шефа на ИАРА – на цялата ИАРА и на варненската ИАРА.

Какво е ИАРА?

Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури... И рибарите ми викат:

„Много калкан за София отива!“ О, я кажи сега! А аз, като хвана кончèто, навивам, навивам, навивам и още докато бях там, ги ометох всички в агенцията... И всеки път сменям лодките.

Страхувате се от две неща – от инжекции и от летене. Инжекциите – ясно, ама защо от летене?

Аз съм гасил два самолета паднали. И няма ранени. Единия път падна самолетът в краварника на Кривина и в чувалите, като ги наривахме, не знаеш дали е крава, човек ли е – коя кост от какво е. Отвратително!

Но работата ви е такава, че пътувате много със самолет.

Летя много... Страхът е опасен, когато не го преодоляваш – щом излетим, с охраната сядаме веднага, слагаме шаха и играем, докато кацнем. И времето минава.

Какво е да управляваш държава?

За разлика от другите партии, на мен самия българите са ми дали огромно доверие, за което им благодаря. Но и нищо не биха ми простили. И не ми прощават! Затова, ако някъде сгрешим или стъпим накриво, веднага се връщам, оправяме и пак излизаме.

Лошото е, че сме загубили много години, защото ако едното правителство беше направило магистрала Струма, другото – Тракия, третото – Марица, аз сега щях да правя Хемус... Тогава можеш да вдигаш и доходите... Но съм сигурен, че ако устискаме тези две години като нация, ще имаме чудесна инфраструктура и съвсем различно самочувствие.

Знаете ли точно какво искаме ние, българите?

(замисля се) Българинът иска сега, днес и веднага да му се случи всичко хубаво на света. Правилата да важат за всички други без него самия. (усмихва се) Което, да се надяваме да разберем, че няма как да стане.

За вас какво е успехът?

Успехът е – какво да ви кажа – и лишение. Аз нямам личен живот. Това, което обичам да го правя, не мога да го правя. Да ходиш на мач, да се разходиш из Витоша... А и нямам време. Аз, ако ви покажа графика – и съботите, и неделите, всичко ми е заето. Всяка вечер до девет. Това е цената. Но пък така съм спокоен, че отговарям само за себе си и че времето ми е ангажирано на сто процента.

Кои са тези пет качества, които човек трябва да притежава, за да постига резултати и да успява?

Те се свеждат до едно – характер. Упоритост, труд, почтеност, да не си алчен и както казва Ботев, на добрия добро да правиш, лошия – с ножа по главата. Феноменално! Това казва всичко. Неслучайно Христо Ботев ми е любимият поет... А за успеха, успеха трябва да го търсиш, той не идва никога сам. Той минава през много трудности. Мен нищо лошо не ме е подминало. Нищо. Но щом имаш качества, трябва да ги развиваш. Трябва непрекъснато да се учиш.   

 

Коментари: 0