Историята на минималната работна заплата – расизъм и геноцид срещу бедните

Дебатът за икономическите ефекти от минималната работна заплата не стихва вече почти 100 години. Икономистите от школите, гравитиращи около класическия либерализъм, твърдят, че цената на труда е като всяка друга цена, формирайки се от търсенето и предлагането и всяко ограничение върху тях създава негативни последици. Тоест, в случая на минималната работна заплата, най-ниско продуктивните граждани остават без работа.

Икономистите от школите, гравитиращи около идеите за активна интервенция на държавата в икономиката, твърдят, че данните показват, че малки увеличения на минималната заплата не увеличават безработица, а свиват печалбите на фирмите за сметка на доходите на хората. Тъй като с чисто икономически аргументи изглежда невъзможно да се спечели този спор в публичното пространство, реших да хвърля поглед в историята, защото често тя крие най-добрите уроци.

Минималната работна заплата се въвежда в САЩ между 1933 и 1938 (като веднъж е обявена за противоконституционна през 1935). Началното ниво е 25 цента на час. По това време, средното възнаграждение в САЩ е 62.7 цента, така че законът няма никакъв ефект върху повечето работници. Политиците неглижират ефекта върху най-ниско продуктивната част от населението, а Президентът Рузвелт изрича знаменитите си думи: „нито един бизнес, чието съществуване зависи от изплащането на възнаграждения, които не осигуряват достоен живот, няма право да съществува в тази държава“.

И докато тези гръмки леви популистки думи намират добър отзвук в по-голямата част от САЩ (въпреки огромната безработица по това време), грозната истина за икономическия ефект от минималната заплата разкрива изцяло своето лице на малкия остров Пуерто Рико. Той не е отделен американски щат, но попада под юрисдикцията им и съответно законът за минималната заплата влиза в сила. Към онзи момент, Пуерто Рико е с изключително висока концентрация на неквалифицирани и ниско-продуктивни работници, а средната заплата е между 3 до 4 цента на час. Когато законът за минималната заплата от 25 цента на час влиза в сила, икономиката на Пуерто Рико се срива – повсеместни верижни фалити, висока безработица и дори тотален колапс на цели индустрии на острова. Но историческият прочит показва, че тази икономическа катастрофа се вписва изцяло в целите на най-твърдитезащитници на минималната заплата – профсъюзите.

Всъщност, проспериращите текстилни и други индустрии в Пуерто Рико и някои южни щати са нямали практиката да включват своите работници в централизираните американски профсъюзи, получавайки много повече гъвкавост и по този начин произвеждайки продукти на много по-ниски за потребителя цени. Профсъюзите в богатите щати са били подложени на огромен конкурентен натиск без да имат възможност да повлияят по какъвто и да било начин и затова се обръщат към федералното правителство, за да въведе минималната заплата и практически да унищожи тази конкуренция. Така и става – стотици хиляди бедни работници губят работата си в Пуерто Рико и южните щати. Две години по-късно, Конгресът намалява минималната заплата до 12.5 цента, но това продължава да е прекалено високо за Пуерто Рико и някои други бедни щати с развиваща се икономика, а и вече е прекалено късно – икономиките им са колабирали и върнати десетилетия назад. Имайки предвид, че влиянието на Голямата Депресия все още се е чувствало, социалната и икономическа щета върху най-бедните работници е била ужасяваща.

Както в случая с Пуерто Рико, минималната заплата обикновено има най-видим ефект върху етнически, расови и дори национални малцинства, които по различни социо-културни или исторически причини са с по-ниска квалификация и съответно продуктивност. Нека вземем отново за пример историята на САЩ – афроамериканското и испаноезичното малцинство са с традиционно най-ниски доходи.

Ако класически-либералните икономисти са прави, то въвеждането на минималната заплата би увеличило безработицата сред тези малцинства, докато ако левите икономисти са прави, то това не би имало ефект върху безработицата, а доходите би трябвало да се увеличат. Нека погледнем историческите факти отново.

Дълги десетилетия (а вероятно и винаги) преди въвеждането на минималната работна заплата, младите афроамерикански мъже (за които е статистически установено, че са най-уязвими от ефектите на МРЗ) са с по-висока заетост спрямо белите американци от същата възрастова група. Дори през първите две десетилетия на 20-ти век (особено първото), когато САЩ е потънала в расова война и омраза срещу афроамериканците, американските бизнесмени са осигурявали заетост на 71% от младите афроамериканци срещу 51% за белите младежи. Това продължава до 40-те и ранните 50-те години, до първото съществено увеличение на минималната заплата.

Две десетилетия по-късно, безработицата сред младите афроамериканци е вече няколко ПЪТИ по-висока от тази сред младите бели. И тук звучи абсурдно мнението на леви икономисти, предимно от профсъюзите, които твърдят, че това е просто ефект от расизма и искат още държавна намеса. Да не би по времето на Ку Клукс Клан, американското общество да е било по-приятелски настроено и по-толерантно към афроамериканците, отколкото днес, когато дори Президентът им е с тъмен цвят на кожата и хавайско-кенийски произход?

Всъщност, откритият расизъм е бил дълбоко вкоренена и неразделна част от философията на поддръжниците на минималната работна заплата. Форма на минималната работна заплата е била прилагана по време на Апартайда в Южна Африка, под натиск на белите работнически профсъюзи, които са целели чрез нея да изолират черните от пазара на труда и да ги държат в мизерия и подчинение. Де факто, Апартайдът в Африка никога не е бил плод на капиталистическа експлоатация, а на точно обратното – държавна намеса под формата на редица „миловидни“ закони за минимално заплащане, задължителна квалификация и равно заплащане за равен труд, които практически са изолирали почти всички черни хора от пазара на труда, поставяйки ги в подчинено състояние. Ако навлезем наистина дълбоко в историята на САЩ и Великобритания, виждаме практически същата грозна картинка.

Икономистите-евгеници от т.н. Прогресивна Епоха (късния 19-ти и ранния 20-ти век), са били сред най-големите и яростни поддръжници на минималната работна заплата. Евгенията е течение във философията, което смята, че някои групи хора са с по-висши гени от останалите и съответно те трябва да бъдат насърчавани да се размножават, докато вторите да бъдат потискани. Та икономистите-евгеници от Прогресивната Епоха са разбирали добре ефектите от минималната работна заплата върху малцинствата, които те смятали за нисши, и затова инвестирали много време и ресурси в популяризирането й. Видните социалистически икономисти от този период, Барон Сидни Уеб и съпругата му Беатрис, казват: „по отношение на определени части от населението, [създаваната от минималната работна заплата], безработицата не е социална болест, а точно обратното – социално здраве и начин за справяне с тези нещастни паразити“. В друга своя статия, Барон Уеб допълва: „би било катастрофално за обществото, ако им позволи [нисшите раси, етноси и националности] да се конкурират без ограничения като работещи“.

От 20-ти век до днес, левите икономисти и политици са рафинирали говоренето си, въпреки че са запазили името си (продължават да се наричат прогресивни в САЩ и Великобритания, въпреки че в континентална Европа нямат проблем да се наричат и социалисти). Но какво ни кара да мислим, че ефектите от техните политики, особено минималната работна заплата, са се променили? Просто някога са ги изричали искрено и открито, докато днес лъжат и мажат. Разбира се, съществуват и леви, които вярват в лъжите искрено, но те просто не разбират от икономика.

Негативните ефекти от минималната работна заплата не са просто суха теория, извадена от скучен учебник по икономика. Те са реални човешки трагедии на най-бедните от бедните работници, които остават без препитание и възможност да се грижат за себе си и семейството си. Най-тежко това се понася от определени етнически малцинства, които по различни причини са с най-ниска продуктивност, но когато мащабът е голям, както би бил в случая с европейска минимална заплата, то катастрофата засяга цели щати, региони и дори бедни държави (каквато е България).

Всъщност, фиксирането на цени и ограничаването на търсенето и предлагането на всяка стока и услуга имат същия негативен ефект, тъй като икономическият закон не предвижда изключения. Ето защо, без значение какви мотиви се пропагандират и какви ефекти се предсказват, обществото трябва да се противопоставя твърдо на всякакви такива инициативи на управляващите. В момента особена популярност набира идеята за минимална работна заплата на европейско ниво, която би сринала тотално българската икономика (както видяхме в казуса с Пуерто Рико). Минималната заплата и осигуровките в България пък бяха вдигнати няколко пъти по време на кризата, което доведе до повишаване на безработицата, особено остро усетено в най-бедните български области и сред най-бедните български граждани (и допълнително направи включването на ромите в пазара на труда почти невъзможно). Да не забравяме и че наскоро правителството ограничи лихвите по бързите потребителски кредити, с което не постигна нищо друго, освен пренасочването на тяхното търсене към черния и особено брутален лихварски бизнес.

Дали ще научим нещо от историята или ще продължим да повтаряме грешките си – остава да видим. А както са казали някога древните китайци, определението за глупост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.

„Законите, които забраняват работата за определено, съответстващо на пазарните нужди, възнаграждение, винаги довеждат до обявяване на определена заетост за незаконна и увеличаване на безработицата“ (Мъри Ротбард)

*Текстът е публикуван в блога на Владимир Каролев с негово позволение и е без редакторска намеса